— А кой ще пусне инициатора? — Петровски пробваше черния си хумор.
Василиев се ухили:
— Никой. Двата диска ще бъдат вътре, но отделени един от друг. Единият ще е на дъното на отвора в урановата сфера, а другият ще се закрепи на върха на урановия прът. Когато той се „изстреля“ в сферата, двата диска ще се прилепят плътно. Това е.
Василиев залепи със специално лепило полониевия диск за резбования цилиндър от обувката на Личка, след това го завинти в дъното на едната полусфера. След това взе урановата топка и я спусна в нея. От вътрешните й стени стърчаха четири пъпки, които влизаха във вдлъбнатини в урана. Когато съвпаднат, топката остава неподвижна. Василиев взе една химикалка-фенерче и погледна в дупката.
— Ето го. На дъното е.
След това постави отгоре втората стоманена полусфера и започна да ги завинтва една за друга.
— Сега „пушката“ — каза той. Взе пластичния експлозив и внимателно го напъха в дъното на осемнадесетинчовата тръба с дръжката на една метла от кухнята. През малката дупчица на дъното на тръбата Петровски видя леко подалия се експлозив. Със същото лепило Василиев залепи литиевия диск за края на урановия прът, уви го със салфетки, за да не може да изпадне от вибрациите, и го натъпка в тръбата. След това я зави в отвора на сферата. Цялото представляваше седеминчово кълбо, от което стърчи осемнадесетинчова „дръжка“, нещо като уголемена ръчна граната.
— Почти е готово — каза Василиев. — Останалото е конвенционален взрив.
Той извади детонатора, раздели двата проводника и ги изолира. Не биваше да се докосват преждевременно. След това омота около тях едножилни петамперови проводници и съедини краищата. После го мушна в пластичния експлозив през отвора.
След това постави бомбата в гнездото в шкафа и я уплътни отвсякъде с още пореста гума. Навън останаха да се показват само проводниците. Единият от тях беше свързан с батериите.
От отрицателния им полюс излизаше още един проводник. Той изолира и двата останали.
— За всеки случай да не се докоснат. Това вече ще е лошо.
Оставаше часовниковият механизъм. Василиев проби пет дупки в стената на шкафа близо до горния му край. През централната промуши проводниците, а през останалите четири ги завинти с винтове и гайки от външната страна. След това съедини проводниците от батериите и детонатора с тези от часовниковия механизъм. Петровски притаи дъх.
— Не се тревожи. — Василиев го беше забелязал. — Това устройство е изпробвано многократно. Прекъсвачът вътре е наред.
Той изолира новите връзки внимателно, затвори капака, заключи го и хвърли ключа на Петровски.
— Това е, другарю Рос. С количката ще го закараш до колата и нищо няма да му стане. Можеш да го возиш колкото искаш, вибрациите не му влияят. И още нещо. Жълтият бутон тук ще включи часовника, но не и веригата. Тя ще се съедини след два часа. След като го натиснеш, имаш два часа да се изпариш. Червеният е за ръчна детонация.
Не знаеше, че не е прав. Наистина беше повярвал каквото му бяха казали. Само четирима души в Москва знаеха, че и двата бутона ще предизвикат моментален взрив.
Беше вечер.
— Приятелю Рос, искам да хапна, да пийна нещо, да се наспя и утре да си тръгваме. Ако нямаш нищо против.
— Не, разбира се. Ела да преместим шкафа ето тук, между бюфета и масичката. Налей си уиски. Аз ще приготвя нещо за ядене.
За летището тръгнаха в десет часа с колата на Петровски. На една отбивка от пътя, на място, където гората беше съвсем близо до асфалта, Петровски спря и слезе, за да се облекчи. След миг Василиев чу виковете му за помощ и слезе да види какво става. Животът му завърши зад няколко дървета, с майсторски счупен врат. Тялото, без никакви отличителни белези, беше завлечено в една хлътнатина и покрито с клони. Сигурно щяха да го намерят след ден, два, може би повече. Във вестника може би щеше да се появи снимка, която съседът му можеше да забележи, можеше и да не забележи. И без това щеше да е твърде късно. Петровски се върна в Ипсуич.
Нямаше никакви угризения. Заповедите по отношение на „Конструктора“ бяха недвусмислени. Не можеше да си представи как Василиев е можел да сметне, че ще го оставят да си замине. Във всеки случай имаше други проблеми. Всичко беше готово, но времето беше малко. Беше ходил до базата Бентуотърс и беше избрал мястото — в добре прикрит горски участък, на стотина метра от оградата. В четири сутринта, когато щеше да натисне жълтия бутон, там нямаше да има никой. Докато часовникът отброява минутите и той се отдалечава към Лондон, шкафът щеше да е покрит с клони.
Единственото, което не знаеше, беше кога. Сигналът трябваше да дойде от Радио Москва, в новините на английски език от десет часа вечерта преди акцията. Знакът щеше да е умишленото запъване на говорителя при една дума в първата новина. Но понеже Василиев вече не можеше да ги информира, той самият трябваше да съобщи в Москва, че всичко е наред. Последното му съобщение по радиото. След това от гърците нямаше да има нужда. В здрача на една топла юнска вечер той подкара колата си спокойно към Тетфърд. Вътре беше и мотоциклетът. В девет вече летеше с него към Централна Англия.