Обичайната вечерна скука на горния етаж в къщата на Ройстън беше нарушена малко след десет часа, когато Лен Стюарт се обади по радиото от полицейския участък.
— Джон, един от моите вечерял в таверната преди малко. Телефонът иззвънял два пъти, но никой не се обадил. После още два пъти и още два пъти. Подслушвачите потвърждават.
— Гърците опитаха ли се да вдигнат?
— Първия път не са успели да стигнат до телефона, преди да спре да звъни. Втория и третия не са се и опитвали. Продължили да сервират… чакай… Джон, чуваш ли ме?
— Да, разбира се.
— Току-що ми съобщиха, че единият си е тръгнал. През задния вход. Отива към колата си.
— Проследете го с две коли и четирима души.
Но не стана нищо. Андреас Стефанидис се върна на Комтън стрийт, паркира колата си и влезе в къщата. Запали лампите. Нищо повече не се случи. По-рано от обикновено, в 23,20 Спиридон затвори таверната и тръгна пеша към къщи, където пристигна в дванадесет без четвърт.
Тигърът на Престън се появи малко преди полунощ.
Улицата беше спокойна. Почти всички прозорци бяха тъмни. Четирите коли и хората бяха пръснати из околността и никой не го видя да идва. Най-напред се обади един от хората на Стюарт.
— На горния край на Комтън стрийт стои човек.
— Какво прави? — попита Престън.
— Нищо. Стои в сянката.
— Чакайте.
В предната стая на Ройстън беше тъмно като в рог. Пердетата бяха дръпнати, хората стояха встрани от прозорците. Мънго държеше фотоапарата, зареден с инфрачервен филм. Престън държеше радиостанцията близо до ухото си. Стюарт и всички останали бяха някъде наоколо и единствената им връзка беше по радиото. По-надолу по улицата някой отвори врата, за да пусне навън котка. След това затвори.
— Тръгна — се чу от радиото — бавно, към вас.
— Виждам го — просъска Джинджър, който беше на страничния прозорец. — Среден ръст и телосложение, тъмен дълъг шлифер.
— Мънго, можеш ли да го снимаш под лампата, точно преди входа на гърците? — попита Бъркиншоу.
— Фокусирам върху светлото петно.
— Остават му около десетина метра.
Безшумно фигурата навлезе в светлината на лампата. Фотоапаратът направи пет последователни снимки. Човекът излезе от светлината и се приближи до входа на Стефанидис. Спря и почука, вместо да позвъни. Отвориха веднага. Антрето не беше осветено. Черният шлифер се промъкна вътре и вратата се затвори.
В стаята отсреща напрежението спадна.
— Мънго, вземи този филм и веднага го прояви в лабораторията на полицията. Веднага го изпрати в Скотланд Ярд, „Чарлс“ и „Сентинел“. Аз ще се обадя да са готови да се опитат да го разпознаят.
Нещо тревожеше Престън. Нещо в начина, по който беше облечен. Нощта беше топла, защо шлифер? Да го пази от дъжд? Но слънцето пече цял ден. Да скрие нещо? Светли дрехи? Нещо биещо на очи?
— Мънго, как беше облечен, ти го видя през телеобектива?
Той беше почти излязъл.
— Шлифер. Тъмен. Дълъг.
— Отдолу?
Джинджър подсвирна:
— Ботуши. Високи, десетинчови ботуши — сега си ги спомням.
— По дяволите — каза Престън, — той е с мотор. — Заговори по радиото: — Всички по улиците. Пеша. Да се претърсят всички улици освен Комтън. Търсим мотоциклет с топъл двигател.
Проблемът е, мислеше Престън, че не знаем колко време ще стои вътре — пет минути, десет, шестдесет?
Обади се на Лен Стюарт:
— Лен, тук е Джон. Ако намерим мотора, искам някъде по него да се пъхне радиомаяк. Обади се на Кинг. Ще трябва да поеме той. Когато нашият излезе, ще тръгнем след него. Хората на Хари и аз. Ти и твойте момчета — при гърците. Като мине един час, нахълтайте вътре с полицаите.
Лен Стюарт започна да набира номера на Кинг у дома му. Мотоциклета намериха чак след двадесет минути. Обадиха се на Престън.
— Има едно голямо BMW на края на Куин стрийт. Машината е още топла. Зад седалката има заключен багажник, а отстрани още два отключени.
— Регистрационен номер?
Дадоха му го. Той го предаде на Лен в полицейския участък. Поиска незабавно идентифициране. Оказа се от Съфолк, на името на Джеймс Дънкан Рос от Дорчестър.
— Или е откраднат, или е фалшив номер, или фалшив адрес.