Един от техните хора я направил на улицата на Дамаск. Тогава мъжът бил Тимоти Донъли, търговски пътник. За всеки случай го заснели и проверили чрез техните хора в Дъблин. Тимоти Донъли наистина съществуваше, но по това време не беше в Дамаск. Докато това станало известно, мъжът от снимката изчезнал. След това не се появявал повече.
— Това е той — каза Блодуин. — По ушите му личи. Трябвало е да носи шапка.
Сър Найджъл се обади в „Корк“:
— Мисля, че го открихме, Бърнард. Ще направим копие и ще го изпратим.
Почти го изпуснаха на шест мили от Кингс Лин. Те се движеха на юг към Даунхам Маркет, когато сигналът започна да се отдалечава първоначално незабележимо, после съвсем определено на изток. Престън погледна пътната карта.
— Тук се е отклонил по А–134 — каза той — към Тетфърд. Завий наляво.
Уловиха го отново при Страдсет и след това продължиха направо през гъстата гора от букове, борове и дъбове към Тетфърд. Изкачиха се на Галоуз Хил и вече виждаха стария пазарен град, когато Джо отново спря.
— Не се движи. Дали пак не проверява за преследвачи, както досега?
— Къде е?
Джо погледна екрана и посочи напред.
— Насред града, Джон.
Престън пак погледна пътната карта. Освен пътя, на който се намираха, от града излизаха още пет, разположени околовръст като лъчи на звезда. Денят идваше. Беше пет часа. Престън се отпусна в прозявка.
— Ще му дадем десет минути.
Сигналът не помръдна през тези десет минути, нито през следващите пет. Престън изпрати другата кола по околовръстния път, от четири места засякоха местоположението на мотора, като свериха данните — намираше се в центъра на града. Престън взе микрофона:
— Мисля, че това е базата му. Тръгваме.
Двете коли се приближиха към центъра. В 2,25 откриха гаражите. Джо направи няколко маневри с колата, докато насочи фаровете към една от вратите. Напрежението започна да нараства.
— Вътре е — каза Джо.
Престън слезе от колата. Дойдоха Барни и Джинджър.
— Джинджър, можеш ли да разкараш тази брава?
Вместо отговор той взе един дълъг френски ключ от багажника на колата, хвана здраво дръжката и рязко завъртя. Вътре нещо изпращя. Той погледна Престън, който кимна. Джинджър рязко отвори вратата и отскочи встрани.
Всички се вторачиха в гаража. Мотоциклетът беше в средата, подпрян на стойката си. На една кука висяха кожени дрехи и шлем. Близо до стената имаше чифт ботуши. На прашния под имаше следи от гуми на малка кола.
— По дяволите — каза Хари Бъркиншоу.
Джо се показа от прозореца на колата.
— Обаждат се от „Корк“. Имат снимка в анфас. Къде да я изпратят?
— В полицията в Тетфърд — каза Престън и погледна синьото небе над тях. — Но е твърде късно.
22.
Малко след пет часа демонстрантите успяха да се подредят в колона по седем души, дълга повече от миля. Челото на колоната тръгна по тесния път към селцето Литъл Фейкънхам и оттам към военновъздушната база „Хонингтън“.
Беше хубава, слънчева сутрин и всички бяха в добро настроение независимо от ранния час, избран от организаторите, за да съвпадне с пристигането на първите американски транспортни самолети „Галъкси“, пренасящи ракети „Круз“. Скоро започна ритуалното скандиране: „Не на Круз!“, „Янки, вън!“
Преди години в базата „Хонингтън“ имаше само бомбардировачи „Торнадо“ и никой не й обръщаше внимание. Единствено жителите на трите селца наоколо трябваше да търпят рева на моторите над главите си. Решението в нея да се разположат американски ракети промени това положение.
Ревящите бомбардировачи бяха преместени в Шотландия, но провинциалният покой сега беше нарушен от тълпи демонстранти — предимно жени и хора със странни лични навици, които плъпнаха по нивите и построиха палаткови лагери в общинските земи. Това продължаваше вече две години.
И преди бяха ставали демонстрации, но тази щеше да е най-голямата. Беше пълно с радио– и телевизионни екипи, операторите тичаха заднишком, за да снимат величията в първата редица. Сред тях имаше трима души от кабинета в сянка, двама абати, един католически свещеник, представители на другите църковни общности, петима профсъюзни лидери и двама известни академици. След тях имаше пацифисти, свещеници, квакери, студенти, просъветски марксист-ленинци, антисъветисти-троцкисти, преподаватели и лейбъристки активисти заедно с обикновената смесица от безработни, пънкове, хомосексуалисти и брадати еколози. Имаше и стотици не по-малко загрижени домакини, работници, детски учители и ученици.