От двете страни на пътя бяха разпръснати местните демонстрантки, повечето с лозунги и плакати, облечени в анораци и с мъжки прически, държащи по-младите си приятелки за ръка или ръкопляскащи. Пред колоната имаше двама полицаи на мотоциклети.
В 5,15 Валерий Петровски беше извън Тетфърд и караше спокойно на юг по А–1088, за да достигне главния път за Ипсуич. Не беше спал цяла нощ и беше уморен. Знаеше, че съобщението му е било предадено в Москва в 3,30 и че не е излъгал надеждите им.
Влезе в Съфолк при Юстън и след малко видя край пътя полицай, възседнал мотоциклета си. Имаше нещо нередно — оттук беше минавал много пъти и никога не беше виждал полицай.
Една миля по-нататък сетивата му се наостриха. Там бяха паркирани две бели полицейски коли и около тях няколко офицери разговаряха с още двама моторизирани полицаи. Не го спряха.
Това стана при селцето Иксуърт Торп. Тъкмо излезе от него, когато отстрани излезе нов патрул, който вдигна палката си. Започна да намалява скоростта, а дясната му ръка се плъзна в страничния джоб на вратата, където под един навит пуловер се намираше пистолетът.
Ако това е капан, вероятно го държат и отзад. Но полицаят беше сам. Наоколо нямаше никой и той държеше микрофона пред устата си. Спря. Едрата фигура се надвеси над стъклото от неговата страна. Лицето беше червендалесто без никаква следа от коварство.
— Бихте ли спрели колата си ей там встрани, сър. Така ще останете невредим.
Това наистина е капан. Заплахата едва беше прикрита. Но защо е сам?
— Какъв е проблемът?
— Пътят е затворен малко по-надолу, сър. Затова спираме движението.
Истина или лъжа? Може би трактор се е обърнал по-надолу. Реши да не убива полицая. Не още. Кимна, включи на скорост и изтегли колата край пътя. Зачака. Видя в огледалото как полицаят маха на друга кола. Вероятно е това, помисли той. Контраразузнаването. Но мъжът в другата кола беше сам. Тя спря зад него и шофьорът излезе.
— Какво става? — извика той на полицая.
Петровски чуваше ясно през отворения си прозорец.
— Не знаете ли, сър? Демонстрация. Пишеше във всички вестници. И по телевизията казаха.
— По дяволите — каза другият, — не знаех, че по това шосе. И по това време.
— Няма да бъде дълго, сър. Не повече от час и ще минат.
Челото на колоната се показа зад завоя. Петровски гледаше и слушаше виковете с отвращение и презрение. Излезе от колата, за да гледа.
Площадката пред гаражите се изпълваше с хора. Веднага след като откриха гаража, Престън изпрати Барни до местната полиция, за да поиска помощ. По това време там бяха дежурният сержант и още един полицай, който пиеше чай.
По същото време Престън се свърза по радиото с Лондон и въпреки че в нормални обстоятелства би използвал кодови думи, защото всеки можеше да го чуе, сега изостави всякаква предпазливост и заговори на сър Бърнард съвсем открито:
— Трябва ми съдействие от полицията в Норфолк и Съфолк. И хеликоптер. Много бързо или всичко е загубено.
През двадесетте минути, докато чакаше, беше изучавал картата на района.
След пет минути дойде местен патрул с мотор, повикан от дежурния сержант. Той се приближи до Престън и свали каската си.
— Вие ли сте господата от Лондон? С какво мога да ви помогна?
— С нищо, освен ако сте магьосник — отговори Престън.
Барни се върна от участъка.
— Ето я снимката, Джон. Пристигна, докато бях там.
Престън проучи внимателно младото лице, заснето в Лондон.
— Ти, копеле — измърмори той, но никой не го чу, защото над тях изтрещяха два F–111, близо един до друг и много ниско.
Ревът им смути спокойствието на събуждащото се селце. Полицаят дори не ги и погледна, а Барни изръмжа:
— Ревящи копелета!
— А, винаги минават оттук — каза полицаят. — След време изобщо не им обръщаш внимание. Идват от Лейкънхийт.
— Лондонското летище също не е стока — каза Барни, който живееше наблизо, — но поне там не летят толкова ниско. Не бих издържал дълго.
— Не им обръщам внимание. Ако си седят във въздуха — каза полицаят и скъса опаковката на един шоколад. — Не ми се ще някой да се разбие наоколо. Носят атомни бомби. Малки, но…
Престън се обърна бавно:
— Какво каза?
В „Корк“ MI5 действаше бързо. Без да използва обичайните канали, сър Бърнард Хемингс се обади лично на шефовете на криминалната полиция в Норфолк и Съфолк. Офицерът от Норич още спеше, но този от Ипсуич вече беше в кабинета си заради демонстрацията, с която бяха ангажирани повече от половината полицаи в района.