— Хари, дай ми шапката си и провери дали в жабката не е останала някоя значка на консервативната партия.
Имаше. Беше останала от времето, прекарано в Честърфийлд. Престън я закачи на ревера на сакото си, махна шлифера, с който беше на шосето, когато за първи път видя Петровски, и нахлупи на главата си шапката на Хари.
Тръгна по улицата, на отсрещния тротоар. Точно срещу № 12 беше № 9. На прозореца имаше плакат на социалдемократическата партия. Той отиде до входната врата и почука.
Отвори му хубава млада жена. Отвътре се чу детски глас, после и мъжки. Беше осем часът и семейството вероятно закусваше.
Престън повдигна шапката си в поздрав:
— Добро утро, мадам.
Тя видя значката му и каза:
— О, наистина съжалявам, но мисля, че си губите времето тук. Ние гласуваме за социалдемократите.
— Разбирам отлично, мадам, но има някои материали, които бих искал да покажете на съпруга си, за което ще съм ви много благодарен.
Той й подаде пластмасовата карта, легитимираща го като офицер от MI5. Тя не я погледна, но въздъхна.
— Е, добре, но съм сигурна, че това няма да промени нищо.
Тя го остави да чака на вратата, влезе вътре и след малко Престън чу шепота им вътре. В антрето излезе един мъж, който държеше картата му в ръка. Имаше вид на млад бизнесмен, с тъмни панталони и бяла риза и вратовръзка. Без сако. Щеше да го сложи, когато тръгне на работа. Той протегна напред картата и се намръщи:
— Какво, за Бога, значи това?
— Това, което е — карта на офицер от MI5.
— Шегувате ли се?
— Не, тя е съвсем истинска.
— Аха. И какво искате?
— Бихте ли ме пуснали да вляза? И да затворя вратата?
Младият мъж се поколеба за миг, после кимна. Престън свали шапката си и прекрачи прага. След себе си затвори.
В къщата отсреща Валерий Петровски беше в дневната зад дантелените пердета. Беше уморен, мускулите го боляха от дългото пътуване и той си наля малко уиски.
Погледна навън и видя един от безкрайната върволица политически агитатори да говори с хората от № 9. При него бяха идвали трима през последните дни и когато се прибра, намери на прага си цяла пачка агитационни материали. Видя, че агитаторът влиза вътре. Още един продажник, помисли си той. Страшно ще им се подобри положението.
Престън въздъхна облекчено. Мъжът го гледаше с недоверие. Отзад жена му надничаше зад вратата към кухнята. Лицето на петгодишно момиченце се промуши между коляното на майка си и рамката на вратата и ги загледа.
— Наистина ли сте от MI5?
— Да. Ние нямаме две глави и зелени очи, нали така?
Младият мъж се усмихна.
— Не. Разбира се, че не. Просто съм изненадан. Но какво търсите при нас?
— Нищо. Дори не знам кои сте. — Престън се ухили. — С колегите си проследихме един човек, за когото сме уверени, че е чужд агент. Той влезе в къщата отсреща. Бих искал да използвам телефона ви и да ви помоля да позволите един-двама души да наблюдават къщата от вашия втори етаж.
— Номер 12? Джим Рос? Той не е чужденец.
— Може би е. Може ли да се обадя по телефона?
— Разбира се. — После се обърна към семейството си: — Хайде, всички обратно в кухнята.
Престън се обади в „Чарлс“ и го свързаха веднага със сър Бърнард Хемингс, който още беше в „Корк“. Бъркиншоу вече бе говорил и ги бе предупредил с предпазливи изрази, че „клиентът“ си е вкъщи в Ипсуич и че двете „таксита“ го чакат в околността.
— Престън? — попита сър Бърнард по телефона. — Джон? Къде точно се намираш?
— Малък жилищен комплекс, уличка, наречена Черихейз, в Ипсуич. Хванахме „Джо“ в бърлогата. Този път няма съмнение.
— Мислиш ли, че е време да се намесим?
— Да, сър. Мисля. Боя се, че може да е въоръжен. Мисля, че се сещате за какво става дума. Не мисля, че е за местната полиция или за специалния отдел.
Каза на сър Бърнард какво иска, след това се обади на сър Найджъл в „Сентинел“.
— Да, Джо, съгласен съм — каза „С“, след като получи същата информация. — Ако наистина има това, което си мислиш, по-добре да направим, както казваш. Специалните военновъздушни сили.
23.
Да се свържеш със Специалните военновъздушни сили, британския елитен многофункционален полк от специалисти по тилово разузнаване, проследяване и от време на време градски нападения, не е толкова лесно, колкото изглежда от приключенските филми по телевизията.
Те никога не действат по своя инициатива. Според конституцията, както и останалите въоръжени сили, в Англия те можеха да оказват помощ само по настояване на полицията. Така, поне на външен вид, местната полиция държи положението в ръцете си, но в действителност, когато „Специалните“ са получили заповед за действие, полицаите получават мъдрия съвет да се дръпнат назад.