Той подаде снимката от Дамаск. Капитанът я разгледа с интерес.
— Има ли някой друг освен него?
— Възможно е. Не знаем със сигурност. Рос е вътре — това знаем. Не можем да разпитваме съседите — в такъв квартал след това всички ще увиснат по оградите да зяпат. Хората, които живеят тук, твърдят, че е сам. Но не можем да го докажем.
— Според нашите сведения той е въоръжен, може би опасен. Голяма хапка за местните момчета, дори ако и те са въоръжени?
— Да, имаме основание да смятаме, че разполага с взривно устройство. Трябва да го спрем, преди да го използва.
— Бомба, а? — каза Линдхърст с видима липса на интерес. Той беше служил на два пъти в Северна Ирландия. — Колко голяма? Колкото за къщата или за цялата улица?
— Малко по-голяма — каза Престън, — смятаме, че има малко ядрено устройство.
Офицерът премести поглед от къщата отсреща и се втренчи в Престън.
— Впечатлен съм.
— Това е плюс. Между другото, искаме го жив.
— Хайде да слезем в града и да поговорим с командващия.
Докато Линдхърст говореше с Престън на улица Черихейз, на летището кацнаха още два хеликоптера — „Пума“ и „Чинук“. В първия беше щурмовият отряд, а във втория — разнообразната им екипировка.
Отрядът беше под временното командване на ветерана сержант Стив Билбоу. Той беше нисък, мургав и жилест, загрубял като кожа на стар ботуш, с черни, жизнерадостни очи и винаги готова усмивка. Както повечето подофицери, той беше служил дълго време в „Полка“ — цели петнадесет години.
В СВС има още едно необичайно нещо — почти всички офицери са изпратени там временно от съответните им части и служат по две или три години, след което се връщат обратно. Само другите чинове се задържат по-дълго, при това само най-добрите от тях. Дори самият командващ, макар че най-често е служил в „Полка“ преди това, не се задържа дълго на тази длъжност. По-дълго остават, при това много малко на брой, офицерите от техническите и тиловите служби към щаба.
Стив Билбоу беше дошъл от парашутните войски, беше прослужил известно време и за заслуги беше оставен за допълнителен срок. След време се издигна до звание сержант. Беше участвал в сражения, беше живял в джунглата, беше мръзнал по безбройни нощни засади и беше обучавал млади войници.
Познаваше както еднообразната мелница на обучението, което довежда до абсолютния професионализъм, така и бойните операции — беше изпитал бунтовническия огън на партизаните в Оман, беше командвал тайна група срещу републиканските терористи в Източен Белфаст, зад гърба му имаше повече от петстотин скока, повечето от голяма височина и с късно отваряне на парашута.
За негово разочарование, когато през 1980 година колегите му щурмуваха иранското посолство в Лондон, той беше в резервния отряд, от който се оказа, че няма нужда.
В групата имаше още и един фотограф, трима разузнавачи, осем снайперисти и девет щурмоваци. Стив се надяваше и желаеше той да ръководи атаката. На летището ги посрещнаха няколко необозначени полицейски камионетки, които ги закараха в „резиденцията“. Когато Престън и Линдхърст се върнаха там, те бяха вече пристигнали и пред смаяните погледи на няколко местни полицаи подреждаха екипировката си на пода.
— Здрасти, Стив — каза капитан Линдхърст. — Всичко наред ли е?
— Здрасти, шефе. Наред. Подреждаме се.
— Видях обекта. Малка частна къща. Един, най-много двама души вътре. И бомба. Ще бъде малка операция. Няма място за голяма. Искам да влезеш първи.
— Опитай да ме спреш, шефе!
В СВС ударението пада върху самодисциплината, а не върху наложената отвън дисциплина. Всеки, който не може да си наложи такава самодисциплина, каквато е нужна, за да изпълни поставените задачи, и бездруго не се задържа дълго. Тези, които могат, нямат нужда от формалните отношения, характерни за обикновените военни подразделения.
Офицерите се обръщат към подчинените си на малко име, а те към тях с „шефе“, въпреки че към командващия всички се обръщат със „сър“. Войниците помежду си наричат офицерите „рупърт“.
Сержант Билбоу видя Престън и на лицето му светна усмивка.
— Майор Престън! Боже мили, колко време мина!
Престън подаде ръка и се усмихна в отговор.
За последен път беше видял Стив Билбоу в Северна Ирландия, когато след престрелката в Богсайд се беше укрил в квартира на СВС, от която действаха четирима души под негово ръководство. Освен това и двамата бяха парашутисти.
— Сега съм в „Петицата“ — каза Престън, — отговарям за тази операция. Поне от наша страна.
— Какво са ни приготвили?
— Руснак. КГБ. Професионалист от класа. Сигурно е минал през курс „Спецназ“, така че е опитен, бърз, вероятно въоръжен.