Джон Престън влетя в стаята толкова бързо, че бутна стоящия там офицер. Застана на колене до тялото на пода. Лежеше на една страна, половината от задната част на черепа му липсваше, а устните още се отваряха и затваряха, като риба на сухо. Престън наведе глава към умиращия. Линдхърст все още държеше пистолета си насочен, но между него и руснака застана човекът от MI5. Премести се встрани, за да се открие целта, после свали оръжието.
Престън се изправи. Нямаше нужда от втори изстрел.
— По-добре да повикаме мъдреците от „Алдермастън“, да хвърлят едно око на това — каза капитанът и посочи металния шкаф в ъгъла.
— Исках го жив — каза Престън.
— Съжалявам, старче. Нямаше как.
В този момент и двамата се стреснаха от един звук, идващ откъм бюфета. Погледнаха и видяха, че това е радиочасовник, който се беше включил автоматично. Говорителят каза:
— Добър вечер, тук е Радио Москва, програма на английски език. Новините в десет. В Тери… извинете в Техеран днес правителствен говорител заяви…
Капитан Линдхърст отиде до бюфета и го изключи. Мъжът на пода беше вперил безжизнен поглед в мокета и не можеше да чуе паролата, предназначена единствено за него.
24.
Поканата за обяд беше за петък, 19 юни в клуба „Брукс“. Джон Престън влезе през голямата врата, но още преди да успее да се представи на портиера, сър Найджъл се беше запътил по мраморния коридор, за да го посрещне.
— Драги Джон, колко мило от твоя страна, че дойде.
Седнаха на бара, за да изпият по нещо преди обяд, и говориха за дребни неща. Престън му каза, че току-що се връща от болницата, където е видял Стив Билбоу. Той наистина се беше отървал на косъм. Едва когато махнали от него бронираната жилетка, един от лекарите забелязал нарезите върху руските куршуми и взел проби. Отровата не била проникнала в кръвта му благодарение на допълнителните подложки. Иначе бил насинен, но в добра форма.
— Чудесно — каза сър — Найджъл, — жалко е да загубиш най-добрите си хора.
В останалата част на бара събраните хора обсъждаха изборните резултати и повечето от присъстващите не бяха спали през нощта, докато се появят и последните от провинцията.
В един и половина отидоха да обядват. Сър Найджъл беше запазил една ъглова маса, така че да могат да разговарят необезпокоявани от никого. Докато отиваха натам, те срещнаха сър Мартин Фланъри, секретаря на кабинета. Въпреки че се познаваха, сър Мартин видя, че сър Найджъл има разговор. И двамата си кимнаха едва забележимо — жест, напълно достатъчен за двама учени от Оксфорд. Тупането по раменете по-добре да остане за чужденците.
— Всъщност поканих те тук, Джон, за да ти благодаря и за да те поздравя. Това беше забележителна операция със забележителни резултати. Предлагам ти от агнешкото печено, тук наистина го правят добре.
— Боя се, че не мога да приема поздравленията, сър.
Сър Найджъл изучаваше менюто над полукръглите си очила.
— Така ли? Държиш се възхитително скромно или не толкова възхитително неучтиво?
— Просто реалистично, надявам се — каза Престън, когато сервитьорката си отиде. — Може ли да поговорим за човека, когото наричахме Франц Винклер?
— Когото ти така добре проследи до Честърфийлд.
— Нека бъда искрен, сър Найджъл. Той не би излекувал главобола си дори и да е пълен с аспирин. Беше некомпетентен и глупак.
— Мисля, че за малко не го изпуснахте на гарата.
— Случайност. Ако имахме хора, щяхме да поставим човек на всяка гара по пътя. Работата е, че маневрите му бяха тромави. Той ни подсказа, че е от бранша, че не е добър и не успя да се отърве от нас.
— Разбирам. И какво още за него? А, агнешкото е приготвено съвършено!
Изчакаха, докато ги обслужат, и сервитьорката се отдалечи. Престън побутна храната притеснено. Сър Найджъл започна да се храни с удоволствие.
— Винклер дойде в страната с австрийски паспорт, валиден, и с валидна английска виза.
— Точно така.
— Но ние и двамата знаем, а също и служителят на летището, че австрийците влизат в Англия без визи. Всеки служител в нашето консулство във Виена би му казал това. Заради тази виза този служител е проверил номера на паспорта в компютъра. И се оказал фалшив…
— Всички допускаме грешки.
— КГБ не прави такива грешки. Документацията им е перфектна.
— Не ги надценявай, Джон. Всички големи организации допускат гафове. Още моркови? Не?! Тогава, ако ми позволиш…
— Работата, сър, е, че в този паспорт има две грешки. Номерът е светнал червено, защото преди три години в Калифорния е бил арестуван друг човек със същия паспорт. Той сега е в затвора.
— Така ли? Никак не е интелигентно от страна на руснаците.