— А какво ще стане отсега нататък, сър?
Старият човек въздъхна:
— Оставяме нещата в техни ръце. Ще има някои промени. Те ще ги осъществят по своя си начин. Този на прозореца ще ги пусне в движение. Той ще напредне в кариерата, други ще бъдат отстранени.
— А Филби?
— Какво Филби?
— Опитва ли се да се върне у дома?
Сър Найджъл вдигна рамене нетърпеливо:
— От години. И, да, обажда се от време на време, тайно, разбира се, на нашите хора в посолството ни там. Там отглеждат гълъби…
— Гълъби…?!
— Да, доста старомодно наистина. Но пък просто и изненадващо ефективно. Така се свързва с нас. Но не и за плана „Аврора“. А дори и да беше ни казал… що се отнася до мен…
— Що се отнася до вас?
— Да върви по дяволите.
Отново настъпи тишина.
— Ти какво ще правиш, Джон. Ще останеш ли в „Петицата“?
— Не мисля, сър. Поработих достатъчно. Сър Бърнард се пенсионира на първи септември, но ще се сбогува окончателно другия месец. Не виждам никакви шансове за себе си при наследника му.
— Не мога да те взема в „Шестицата“, знаеш това. Не приемаме хора, работили другаде. Мислил ли си да се завърнеш в цивилното поприще?
— Сега не е най-подходящият период за намиране на работа, като си на четиридесет и шест и нямаш определена квалификация.
— Имам някои приятели — разсъждаваше сър Найджъл, — защита на имущество. Сигурно ще имат нужда от специалист. Ще поговоря с тях.
— Имущество?
— Нефтени кладенци, мини, находища, състезателни коне. Неща, които хората искат да са в безопасност. Някои охраняват дори себе си. Плащат добре. Ще можеш изцяло да осигуриш сина си.
— Май не само аз проверявам нещата — усмихна се Престън.
Сър Найджъл гледаше през прозореца, сякаш към нещо много далеч и отдавна отминало.
— Аз също имах син. Някога. Един. Добро момче. Убиха го на Фолклендските острови. Знам как се чувстваш.
Изненадан, Престън погледна човека в огледалото. Никак не можеше да си представи, че този учтив и проницателен супершпионин някога е играл на конче с малкото момче на килима в дневната стая.
— Съжалявам. Може би ще приема предложението.
Пристигнаха на летището, върнаха наетата кола и отлетяха за Лондон. Анонимно, както бяха и дошли.
Човекът на прозореца в квартирата проследи с поглед колата на англичаните. Неговата щеше да дойде след час. Върна се при бюрото и отново отвори папката, която му бяха донесли. Беше доволен — срещата беше минала добре и документите щяха да осигурят бъдещето му.
Като професионалист генерал Евгений Карпов съжаляваше за плана „Аврора“. Той наистина беше добър — ловък, неразгадаем и ефективен. Но като професионалист той също така знаеше, че след като една операция се провали, по-добре е да се прекрати и да се ликвидира колкото се може по-бързо. Всяко забавяне би било фатално.
Той ясно си спомняше документите, изпратени му от Ян Марайс, доставени от агента от Хампстед. Шест от тях бяха както обикновено ценен материал, какъвто само човек от ранга на Джордж Беренсън може да достави. Седмият го беше накарал да отвори уста от учудване.
Това беше лична бележка от Беренсън, предназначена за предаване в Претория. В нея той обясняваше как старши служител в Министерството на отбраната със специална отговорност за атомните устройства е присъствал на секретно съвещание, организирано от директора на MI5, сър Бърнард Хемингс.
Той съобщил на присъстващите, че агенцията му е открила съществуването, а и повечето подробности около съветски таен план за внасяне на компоненти, сглобяване и взривяване на маломощно ядрено устройство в Англия. Най-лошото беше в края — MI5 е на път да залови „нелегалния“, който ръководи операцията в страната, при това заедно с всички нужни доказателства.
Генерал Карпов повярва на съобщението единствено заради източника му. Първоначално се изкуши от мисълта да остави англичаните да доведат нещата докрай. После размисли и се убеди, че това ще доведе до катастрофа. Ако англичаните се справят сами, без чужда помощ, те нямаше да имат никакви основания да прикрият невероятния скандал. За да ги задължи да го прикрият, той трябваше да ги предупреди, при това чрез човек, който би разбрал какво да направи, някой, с когото би могъл да се разбере въпреки пропастта, която ги дели.
После, съществуваше и въпросът за собственото му напредване… След една дълга разходка из горите на Переделкино той се реши да направи най-опасната стъпка в живота си. Реши да отиде тайно при Нубар Геворкович Вартанян.
Спря се на него след внимателно обмисляне. Смяташе се, че членът на Политбюро от Армения е начело на група, която намира, че вече е време генералният секретар да бъде сменен.