Отпивайки от кафето си, Ролингс беше уверен, че преди четири часа собственикът на апартамента е изнесъл куфарите си на стълбището и се е върнал да включи алармената система, която, както обикновено, не е издала никакъв звук. След като е затворил вратата, той е завъртял ключа в ключалката докрай, спокоен, че всичко е наред. При нормално положение щифтът би трябвало да притисне микропрекъсвача. Завъртането на ключа пък затваря веригата, което активира цялата система. Когато обаче действието на щифта е неутрализирано, тя не може да задейства. Ролингс беше сигурен, че ще се справи с вратата за не повече от тридесет минути. Вътре очакваше други препятствия, но с тях щеше да се бори, когато ги срещне.
След като изпи кафето си, Ролингс взе папката с изрезки от вестниците. Като всички крадци на бижута и той следеше отблизо светските хроники. В тази папка имаше само материали, посветени на обществените прояви на лейди Фиона и на диамантите, които е носила на бала предишната вечер. Както Ролингс смяташе — за последен път.
Хиляда мили на изток старият човек, застанал до прозореца на всекидневната в апартамента на третия етаж на Проспект мира 111, също мислеше за полунощ. Тогава започваше 1 януари 1987 година — седемдесет и петият му рожден ден.
Денят беше навлязъл във втората си част, но той беше още по халат — тези дни нямаше защо да става рано и да се стяга за работа. Нямаше служба, където да ходи. Жена му Ерита, с тридесет години по-млада от него рускиня, беше завела двете им деца да карат кънки по наводнените и замръзнали алеи на парка „Горки“, така че той беше сам.
Зърна образа си в стенното огледало и това не му донесе повече радост от размислите за живота му или това, което беше останало от него. По лицето, по което винаги беше имало бръчки, сега имаше дълбоки бразди. Косата, някога гъста и тъмна, сега беше снежнобяла, оредяла и безжизнена. Кожата, след живот, прекаран в титанично пиене и палене на цигара от цигара, беше нашарена с петна. Очите го гледаха окаяно. Върна се до прозореца и погледна затрупаната от сняг улица. Няколко увити с дрехи „бабушки“ ринеха снега, който до довечера щеше да навали отново.
Толкова много време мина, мислеше той, цели двадесет и пет години, почти до ден, откакто беше напуснал псевдоработата си и безсмисленото заточение в Бейрут, за да дойде тук. Нямаше смисъл да остава там повече. Ник Елиът и „фирмата“ бяха разнищили всичко дотогава, най-накрая трябваше да признае. Така че замина и остави жена си и децата да дойдат при него по-късно, ако искат.
Отначало си мислеше, че се прибира у дома — в духовния си, в моралния си дом. Беше се хвърлил в новия живот, искрено беше повярвал в идеологията, в крайната й победа. Защо не? Двадесет и седем години й беше служил. Тогава, в средата на шестдесетте, той беше щастлив и удовлетворен. Разбира се, имаше и безкрайни разпити, за да го проверят, но като цяло в Комитета за държавна сигурност го боготворяха. В края на краищата той беше една от петте „звезди“, най-голямата от тях всички — Бърджис, Маклийн, Блънт и Блейк — тези, които се бяха окопали в самото сърце на британската държавна система и я бяха предали изцяло.
Бърджис, умрял преждевременно от пиене и разпуснат живот, беше болен още преди да пристигне. Маклийн първи загуби илюзиите си, но той пристигна в Москва още в 1951 година. Беше станал раздразнителен и огорчен, изкарваше си го на Мелинда, която накрая не издържа и дойде да живее в същия този апартамент. Той продължи някак си така — напълно разочарован, — докато не го повали ракът. По това време вече мразеше домакините си и те мразеха него. Блънт беше разкрит и опозорен в Англия. „Оставаме аз и Блейк“, мислеше старият човек. До известна степен му завиждаше — напълно приспособил се, изцяло доволен. Беше ги поканил с Ерита за новогодишната вечер. Разбира се, Блейк беше от космополитно семейство — баща холандец и майка еврейка.
Той лично не би могъл да се приспособи — на петата година разбра това. Дотогава беше научил руски много добре, писмено и говоримо, но запази силен английски акцент. Освен това започна да мрази обществото. Напълно, необратимо и завинаги чуждо общество.
Това не беше най-лошото — за седем години след пристигането си той загуби и последните си политически илюзии. Всичко е една лъжа и той бе достатъчно умен, за да разбере това. Прекарал младежките си години и целия си живот в служба на една лъжа, беше лъгал заради тази лъжа, беше станал предател заради нея, беше изоставил тази „зелена и хубава земя“ — заради една лъжа.
С години, когато по право му осигуряваха всички английски списания и вестници, той следеше резултатите от срещите по крикет, даваше мислено съвети на играчите, гледаше снимки на познати места и по същото време подготвяше дезинформация, която трябваше да разруши всичко това, седеше тайно на бара в хотел „Национал“, за да слуша смеха и шегите на британците на собствения си език, и съветваше върхушката на КГБ, дори самия председател, как най-добре да унищожат малкия остров. През цялото време през тези петнадесет години дълбоко у него съществуваше една бездна на отчаяние, която нито алкохолът, нито многото жени бяха успели да заличат. Беше твърде късно, каза си, никога не би могъл да се върне там. И все пак. И все пак…