Звънна се. Това го озадачи. Намираше се в блок, собственост изцяло на КГБ, на една тиха уличка в центъра на Москва. Там живееха много старши служители на комитета, както и някои хора от външното министерство. Портиер проверяваше посетителите. Не би могло да е Ерита — тя имаше ключ.
Когато отвори, пред него стоеше мъж. Сам. Изглеждаше млад и здрав, напъхан в добре скроено палто и с кожен калпак без отличителни знаци. Лицето му излъчваше студено безразличие, но не заради ледения вятър навън, защото обувките му показваха, че е излязъл от автомобил, че не е ходил през снега. Безизразните сини очи не гледаха стареца нито враждебно, нито приятелски.
— Другарят полковник Филби? — попита той.
Филби беше изненадан. Близките му приятели — семейство Блейк и няколко други — го наричаха Ким. За останалите от много години той беше един псевдоним. Само за няколко души на самия връх беше Филби — полковник от списъка за персоналните пенсионери на КГБ.
— Да?
— Аз съм майор Павлов от Девето управление, зачислен съм към личния персонал на Генералния секретар на КПСС.
Филби познаваше Девето управление. То осигуряваше охраната на партийната върхушка, както и на сградите, в които те живеят и работят. Униформите на този отдел, характерни със сините ленти на шапките, можеха да се видят само в партийните учреждения или на официални церемонии. Наричаха ги още кремълски гвардейци. Като лична охрана те носеха чудесно скроени цивилни костюми, бяха силни, добре обучени, хладнокръвно предани и въоръжени.
— Така ли? — каза Филби.
— Това е за вас, другарю полковник.
Майорът му подаде дълъг плик, изработен от качествена хартия. Филби го взе.
— Също и това — майор Павлов подаде картонче с изписан телефонен номер.
— Благодаря — каза Филби.
Без да каже дума, майорът кимна с глава, завъртя се на пети и тръгна обратно по коридора. След няколко секунди през прозореца Филби видя как елегантната черна чайка с номер на Централния комитет, започващ с МОС, излиза от прохода.
Джим Ролингс изучаваше снимката от списанието с увеличително стъкло. Макар и направена преди година, на нея се виждаше жената, която тази сутрин се отправи на север с мъжа си. Беше в някаква представителна група и дамата до нея се ръкуваше с принцеса Александра. Беше с диамантите. Ролингс, който проучваше с месеци, преди да направи удар, знаеше историята им по-добре от рождената си дата.
През 1905 година младият граф на Маргейт се върнал от Южна Африка с четири великолепни, но необработени камъка. За сватбата си през 1912 година той поръчал на „Картие“ в Лондон да ги шлифоват и монтират в бижута като сватбен подарък за младата му жена. Те поръчали обработката на „Аасчер“ от Амстердам, които тогава били смятани за най-добрите, след великолепната им работа върху масивния „Кълинан“. От четирите камъка станали два подхождащи си чифта с крушовидна форма и с по петдесет и осем повърхности. Диамантите от единия чифт тежали по десет карата, а от другия по двадесет карата всеки.
„Картие“, вече в Лондон, монтирали камъните заедно с четиридесет по-малки в комплект от бяло злато, състоящ се от диадема, в средата на която поставили единия от големите, огърлица, на която бил другият, и обеци с двата по-малки. Преди бижутата да станат, бащата на графа, седмият дук на Шефийлд, починал и синът му наследил титлата. Диамантите станали известни като „Глен“ — фамилното име на благородниците от Шефийлд.
Осмият дук при смъртта си през 1936 година ги завещал на своя син, който от своя страна имал две деца — дъщеря, родена през 1944, и син, роден през 1949 година. Именно ликът на тази дъщеря, сега на четиридесет и две, се намираше под увеличителното стъкло на Джим Ролингс.
— Няма да ги носиш вече, мила — промърмори той. После започна да проверява екипировката си за вечерта.
Харолд Филби разряза плика с кухненски нож, извади писмото и го разтвори върху масичката в хола. Беше впечатлен — пишеше му лично Генералният секретар на КПСС с равния си, чиновнически почерк и, разбира се, на руски.