— Окей, приятелче — каза Филби през решетката, — скоро ще ги махнем и ще можеш пак да летиш.
Върна се до масата. Трябва да го направя добре, каза си за стотен път. Да измамиш Генералния беше трудно, а да му се противопоставиш — лошо. Някои хора от командването на Военновъздушните сили, които забъркаха такава каша с прихващането и свалянето на южнокорейския самолет през 1983, по негова лична заповед бяха завършили дните си в студени гробове под вечните ледове на Камчатка. Макар и болен или прикован за инвалиден стол през част от времето, той си оставаше безспорният господар на СССР, думите му бяха закон, умът му все още беше като бръснач и безцветният му поглед не пропускаше нищо.
Филби взе хартия и молив и започна да пише първата чернова на своя отговор.
Четири часа по-късно, но по същото време преди полунощ в Лондон собственикът на апартамента във Фонтеной Хаус се върна в столицата сам. Висок, представителен мъж със сивееща коса, на около петдесет и пет, той отвори вратата на, подземния гараж с магнитната си карта и качи сам куфара си с асансьора на осмия етаж. Беше в отвратително настроение.
Прибираше се от великолепния дом на брата на жена си след бурна кавга с нея и шестчасово кормуване. Тя, длъгнеста и кокалеста, обичаше провинцията, колкото той я ненавиждаше. Доволна, че може посред зима да се разхожда из унилите поля на Йоркшир, тя отвратително го беше изоставила затворен вътре с брат й, десетия дук. И толкова по-зле, защото собственикът на апартамента, който се гордееше със способността си да оценява мъжките достойнства, беше убеден, че нещастникът е педи.
Новогодишната вечер беше ужасна — приятелчетата на жена му, заобиколили го отвсякъде, не спряха да говорят за лов, стрелба и риболов и всичко това беше прекъсвано от дрезгавия смях на дука и красивите му компаньони. На сутринта направи някаква забележка и жена му експлодира. В. резултат се споразумяха той да си тръгне сам следобед, а тя да остане колкото си иска, това можеше да означава и месец.
Влезе в антрето и спря. Алармената система трябваше да записука силно в продължение на тридесет секунди, преди да се включи напълно, време достатъчно, за да достигне до контролното табло и да я изключи. Проклета работа, помисли той, сигурно е развалена. Отвори гардероба и с ключа си я изключи напълно. След това влезе във всекидневната и запали лампата.
Стоеше с куфара до краката си и гледаше сцената с ням ужас. Мокрите петна бяха изсъхнали и телевизорът не беше включен. Това, което веднага улови с поглед, беше опушената стена и зеещата врата на сейфа право пред него. Прекоси стаята с няколко крачки и погледна вътре. Нямаше съмнение — диамантите бяха изчезнали. Огледа се още веднъж и видя нещата си изсипани в креслото, както и измъкнатия покрай стената мокет. Побелял като чаршаф, той се отпусна в другото кресло до камината.
— Боже мой! — пое въздух. Изглеждаше вцепенен от същността на станалото, остана още десет минути на стола, дишаше тежко и гледаше безпорядъка.
Накрая стана и отиде до телефона. Набра номера с треперещ пръст. От другата страна звънеше и звънеше, но никой не отговаряше.
На следващата сутрин, малко преди единадесет, Джон Престън тръгна по Кързън стрийт към управлението на отдела, за който работеше, зад ъгъла след ресторант „Мирабел“, където малко от колегите му можеха да си позволят да обядват.
За повечето държавни служители този петък беше свободен ден, четвъртък беше Нова година и те щяха да почиват до понеделник. Но Брайън Харкорт-Смит му беше казал да дойде специално. Подозираше за какво искаше да говори с него заместник главният директор на MI5 (Ем Ай Файв).
През последните три години, повече от половината от времето, откакто започна работа като късно постъпил в MI5 през 1981 година, Джон Престън беше в отдел „F“, занимаващ се с екстремистки политически организации, леви и десни, с изучаването им и с внедряването на агенти в тях. Две от тези години той беше във „F1“, началник на секция (D), занимаваща се с проникването на крайно леви екстремистки елементи в Британската лейбъристка партия. Резултатите от тази работа, неговият доклад, бяха предадени преди две седмици, точно преди Коледа. Беше изненадан, че са го прочели и асимилирали толкова бързо.
Той се представи на пропуска, показа служебната си карта, провериха я, обадиха се в кабинета на заместника, за да се уверят, че го очакват, и го пуснаха да се качи на последния етаж.
Съжаляваше, че няма да разговаря лично със самия главен. Той харесваше сър Бърнард Хемингс, но в „Петицата“ беше обществена тайна, че старецът е болен и прекарва все по-малко и по-малко време в кабинета си. Докато отсъстваше, работата преминаваше все повече в ръцете на амбициозния му заместник, факт, който не се нравеше на някои от ветераните на службата.