Навремето авто-мото клубът беше доста активен. Почти всяка неделя правеха сутрин градски крос по главните улици. После — шосейни до съседни градове, а и на писта и дър-трак. Голяма атракция и целият град се изсипваше да зяпа. Употребих думата зяпа, щото е най-точна. За печелене на мощност мотоциклетите бяха без ауспухите и трещяха гръмовито. Трябваше да стоим с отворени уста, за балансиране налягането при тъпанчетата на ушите, както наскоро преди това, в окопите, през бомбардировките. Това най-вече се отнасяше за тежките любимци на публиката. Гърмежите тътнеха зад слънчевото ни сплитане и не си чувахме приказките.
Бяхме разделени на Митиковци и Йордановци, враждувахме и боготворяхме идолите си. Ние се карахме, едва ли не до бой, а те, след състезанята се черпеха в ресторант Братя Маркови, после прекръстен на Потсдам. Митиката — Димитър Марчев караше сребристо беемве — петстотин кубика, навлечен с домашно плетен дебел пуловер с еленчета отпред. Голям техник и сам си го разглобяваше-сглобяваше, подготвяше и поддържаше. Беше луд карач и поемаше рискове в надпрепускването. Аз бях Митиковец и се гордеех с номера на машината му — шейсет и втори. Шейсет и трети номер беше на Йордан Цветков. Не беше техник, а шофьор на собствените си камион и междуселски автобус. До него, до волана, неизменно стоеше огромен вълчак. Като състезател на Досо, му повериха чисто нова Ява — петстотин кубика, на която бързо и видя сметката, потроши я. За награда му зачислиха и един моден Триумф — същата съдба. Мотоциклетите му поддържаше Бай Тошко — Тодор Захариев. Работилницата му беше, където е сега рецепцията на Интерхотел Рига. Съвсем до нас. Присъствах на един комичен случай. Бай Йордан и чиракът му, решили сами да разглобят и подготвят за кроса бойния му мотоциклет. Какво и как са правили незнам, но на два-три пъти чиракът носи частите в един чувал при бай Тошко, да спасява положението. Така, че да знаете — голяма състезателна машина може да се транспортира и в чували.
Пред работилницата чакаха ред разни и в голямо количество мотори и моторетки. Навъртахме се наоколо и когато бай Тошко отиваше на обяд и след това да подремне, подкарвахме едно архивно декаве с магнетно запалване — бутниш-палиш и трещейки-пръщейки въртяхме ту̀рчета из махлата на втора скорост. Иван Скопаков, като малко по-голям, беше винаги в центъра на идеята и редовно или понякога опираше пешкира.
Сега си приказваме с него за подробностите. Сякаш беше вчера. Сетихме се и за един Петър Кръстев, с пичовски мустачки, куц и пъргав. На ляво и надясно разправяше, че е таен агент и демонстрираше джигитовка на мотоциклет. Засилваше мотора, стъпваше на седалката със здравия крак и с разперени ръце правеше везна. Продължителна и стабилна, докато се свършеше улицата. Още по-пъргаво се мяташе на седлото, наистина като джигит. Благоговейно му носехме бастуна, докато жонглираше.
Бай Тошко караше сто двайсет и пет кубиково моторче — Пух. Ваньо добавя технически данни за Пухчето, че било незнам си как особено — с един цилиндър, пък с две бутала и биелата му била като чатала на прашка; кои клапани как и кога се затваряли и прочие. Луксозна работа; бай Тошко отбираше от тия работи. Виж това — да! Носеше му се славата на прецизен, просветен и сръчен автомонтьор. Беше дребен но сачмалия; жилав, с твърда мускулатура. Запецнати гайки развиваше с голи пръсти!
Трагедията станала на връщане от Текето, до Хиподрума. Гилдията им карала ешмедеме; станало късен следобед, а нямали намерение да спират. Тошката рекъл, че трябва да върне децата, окъснели, майка им ще се кара; ще се върне веднага, да продължават. Бил с някакъв по-голям мотор, едното дете на резервуара, по-голямото — Росито, отзад. Тогава нямаше движение, нито коли като сега. Бай Тошко си пийваше, но не му личеше — не е от това белята.
Внезапно от хиподрума излиза напреки галопиращ, изтърван кон и моторът се врязва под него, разпаря го; става една кървава каша. Росито изхвръква от седалката встрани и това я спасява по чудо. Сега е белокоса баба, копие на майка си.
Работилницата продължи да функционира, докато я събориха заради Интерхотел Рига, с известния техник Гочо Гочев, който в зората на автомобилизма в Русе, се състезаваше с единия от трите открити спортни автомобила Аеро. Помагаше му синът — също Гочо. С дъщеря му — Пенка сме съученици от Електрото на Техническото училище. И тримата носят една особено изявена руменина.