След години, като купих с мерак и заеми първата си кола Шкода 1000MB и се престаравах в поддържането и, бай Гочо ми натри електротехническия нос. Как стана ли! Той извършваше и акумулаторни услуги. Стриктно изпълнявах указанията в книжката за Шкодичката, още повече, че беше написана от познатия ми русенец Емануил Суванджиев, ходил на специализация в заводите Шкода, в Млада Болеслав.
Книжката започваше с крилатата мисъл, че колата е визитната картичка на собственика й! Гледах да ми е изрядна визитната картичка. Като ми намаля нивото на електролита в акумулатора, спрях пред работилницата и с лимонадено шише в ръка, поисках от Бай Гочо малко дестилирана вода, за доливане.
Той ме изгледа особено; вика — ти нали беше съученик на Пенка; да бе, да, казвам. В електрото завърши, нали; ами да, като Пенка. Върви вътре, вика, зад завесата има чебър и си налей колкото искаш.
Влизам, гледам чебъра и нещо ме смъдна. Трябва да беше към стотина литра, а отгоре чешмата, недозатворена, тече на тънка струйка. Не ще да е дестилирана! Бай Гочо, викам, какво ме будалкаш нещо. Подхилква се той; абе, момче, не слушай учените книжни плъхове; гледай ни нас, техниците, дето цял живот това правим. В киселината, на практика, има толкова утайки, че чешмяната вода и години да я доливаш, не ще промени положението. Слушай мене, доливай си от чешмата, не бой се. Ами Суванджията, викам, нали е специалист. Ха, той си я е превел книжката мод-амо от чехите и си се е курдисал сам, за автор. Това е положението. И досега така правя и всичко си е наред. И отзад и отпред.
Като стана дума за неделните кросове, се сетих — имаше такава една работа, че за да обезпечат участие на мотористи, им даваха премия — някакво количество бензин — пак беше дефицитен. Много от състезателите бягаха колкото за бензина. Така им викаше и публиката — бензинаджии.
Любимците се брояха на пръсти.
На Геометрията обиколката в талията му беше колкото от каската до седалката. А седалката беше на един прекрасен мотор. Софиянецът Цоню Ангелов с мотоциклет номер едно имаше слава на бандюга. Мязаше на кръчмар. Говореше се, че е пандизчия и го пускали само за състезанията. Имаше Доктора, Габрото, Големият и Малкият Арбайт — така се казваше работилницата им до градинката, близо до нас — немски възпитаници. Йордан Цонев, Соколов — той пък на дъртрака и колодрума караше с етер, от една консервена кутия, вместо резервуар; Йордан Топлодолски, Паца Манчева — в малките класове — в София карала поливачка, беше сприхава мъжкарана и скандалджийка. Бодрата русенска смяна бяха Лилито и Борко от джинса на колоездачите Братя Цветкови.
Доста се отплеснах заради Слави Черния. Черния — щото имаше и Слави Клечката. Той беше автоинструктор, също мургав, къдрокос симпатяга, с вечна клечка в устата, малко нещо слушалка. Шът! Той си отиде рано-рано. Още — Слави Гумаджията, Слави Пинтето, Слави Казаса…
Докато пишех на ум тия редове, си мислех какви ли не разни работи и категорично реших, за всеобщо удобство, да не цитирам имената на лекуващите ме лекари, сестри и санитари. Първо, че са огромна армия, да са живи и здрави и книгата ми ще заприлича на телефонен указател; а и не дай си Боже да изпусна някого. Голяма конфузия, ще знаете, ще произлезе. Все пак дали… не, не… Като ще е, да е…
Толкова и по този въпрос.
След малко ще мине Визитацията! Санитарката за кой ли път влажно лъсва пода с акациев дезинфектант. Тя е доста възрастна, огрухана женица; какво ли и коства да блъска на тия години тази непривликателна работа — да слага и чисти подлоги, да сменя и мери пишото в уринаторите; нощни уморителни дежурства. Живот! Сестрата ми доподпъхва това-онова — прави ме опрятен, според случая. Виж — тя е лицеприятна — има още хляб у нея. Шкафчето ми е подредено, може да идват. И идват! Кръвно — еди-колко си; дишай — не дишай; пак дишай, пак не дишай. ’Нам какво си мъждене… Това мъждене ще го слушам като констатация години наред. Важното е, че още го слушам, щото Някой вече не могат и да го слушат. Дали пък така не ще е по-добре! Колко инстанции ще въздъхнат облекчено. Здравеопазването ще спести средства — ще ги налее в друг джоб; да не говорим за пенсионния фонд; роднините също, макар и да пунтират, че тъгуват — как пък не! На всички им олеква, най-вече на самият Някой. Отървава се веднъж завинаги от куп неприятности, като ходене по мъките, т.е. по ТЕЛК, джипита; откъде да намери пари за ток, телефон, лекарства и ТиВи. За храна да не говорим. Държавата счита и е уверена в това, че храната е противопоказна за стария и болен човек. И колко е просто — отваряш прозорец или балконска врата от нещо по-височко, че да не страдаш излишно; или намираш нещо да се гръмнеш; Дунавът — и той е спасение. Случаи колкото искаш.