А с приближаването си тя видя, че не беше просто отвор. По-скоро тунел, който се губеше в далечината, вътрешните му стени бяха мазни и влажни, и сини — цвят, за който досега не беше съзнавала, че не е срещала.
Хедър знаеше по някакъв начин, че петоъгълникът е част от другия колективен ум, негово продължение, което предпазливо се протяга навън, предпазливо се свързваше с човечеството.
И тя внезапно разбра каква е нейната роля и защо кентавърийците бяха положили толкова усилия, за да научат хората как да построят уред за достигане на четвъртото измерение.
Колективният ум на човечеството нямаше по-голяма способност да вижда вътре в себе си, отколкото Хедър да вижда в собственото си тяло. Сега обаче, когато един от неговите триизмерни израстъци се носеше вътре в него, той можеше да използва възприятията на Хедър, за да се увери със сигурност какво точно става. Тя беше очи и уши за цялото човечество, докато то работеше за осмислянето на това, което преживяваше.
Кентавърийците бяха надценили човешката интелигентност. Несъмнено бяха очаквали милиони хора, а не само един крехък индивид, да бродят из психопространството по времето, когато техният колективен ум щеше за първи път да се докосне до нашия.
Но тяхната цел беше ясна — имаха нужда човешкият колективен ум да приеме новодошлите като приятел, а не като заплаха, за да може човечеството да ги посрещне с «добре дошли», а не с отпор. Навярно земният колективен ум не беше първият, с когото кентавърийците бяха имали контакт; навярно предишният беше преминал зле — стряскащото външно докосване можеше да паникьоса другия колективен ум или да го докара до лудост.
Хедър правеше нещо повече от това да вижда колективния ум. Тя беше посредник на неговите мисли — най-маловажният елемент играеше най-значима роля. Тя възприе присъствието на извънземните с учудване, страхопочитание и вълнение и можеше да почувства, по един странен начин, като при психическия еквивалент на периферното зрение, че тези същите емоции се предаваха и на целия колективен ум на човечеството.
Това беше нещо добро, нещо, което трябваше да се приветства, беше вълнуващо, стимулиращо, очароващо и…
… и още нещо.
Психическият прилив се обърна, мислите от човешкия колективен ум сега преливаха през Хедър, заливайки я, потапяйки я. Това беше напълно ново за колективния ум, нещо, което никога преди не бе преживявал.
И тогава…
И тогава вълните на едно ново усещане, гигантски, съкрушителни, чудесни вълни…
Завладяващи вълни…
Целият колективен ум на човечеството трептеше в един кристално чист тон, това беше трансформация, беше трансцеденталност…
Хедър затвори очите си и здраво ги стисна, конструкцията се появи около нея точно навреме преди цунамито на това великолепно ново усещане да я помете напълно.
Фогарти загаси електронния си бележник и го пусна в джоба на своето неопределимо на цвят яке. Той издаде тъп звук при удара с електрошоковия пистолет.
Бяха минали тридесет минути от последното минаване на човек по коридора; сега сградата беше пуста. Когато Грейвс беше влязъл, Фогърти го последва и забеляза, че отиде в офиса си, а не в лабораторията.
Фогърти стана и стисна пистолета в пълната си длан. Всичко, което трябваше да направи, бе да го опре в тялото на Грейвс и през него щеше да протече достатъчно волтаж, за да спре сърцето му. При състоянието на Грейвс нямаше вероятност някой да се усъмни, че не е естествена смърт. А дори и да се усъмняха, какво от това? Никога нямаше да го свържат с Фогарти (или с Кеш); зарядът на електрошоков пистолет не можеше да бъде проследен. И разбира се, по ръцете на Фогърти имаше опъната пластмасова кожа, която точно повтаряше пръстовите отпечатъци на Грейвс; това не само щеше да позволи на Фогърти да измами ключалката на вратата, но и да подсигури нито един от отпечатъците му да не остане на сцената.
Фогърти за последен път огледа коридора и се запъти към офиса на Кайл. Не даваше и пет пари за заплахата срещу банковата система, разбира се — това не беше негова грижа. Кеш бе споменал, че вече са купили един израелски изследовател, но щом този Грейвс беше толкова глупав, че да не избере лекия начин, е, Фогърти нямаше нищо против.
Той направи още една крачка и…
… и за миг се почувства замаян, леко загуби ориентация, зави му се свят.
Това премина, но…
«Кайл Грейвс, мислеше си той. На четиридесет и пет години, според досието, което Кеш му бе изпратил по електронната поща.