— Удивление, да. Ти ми разказа.
— Не, не, не. Не удивление; вече не. Той преживява нещо друго, нещо изцяло ново за него. — Хедър погледна съпруга си. — Емпатия! Досега нашият колективен ум е бил напълно неспособен за емпатия; просто не е имало никой друг, с когото да се идентифицира, никой друг, чието положение, чувства или желания да се е налагало да разбира. От зората на съзнанието той е съществувал в абсолютна изолация. Но сега той докосва и е докосван от друг колективен ум и внезапно разбра, че съществува и нещо друго, освен егоизма. След като колективният ум разбира това, всеки от нас — всички продължения на този ум — също го разбраха по един по-дълбок, по-фундаментален начин, откогато и да било преди.
Кайл се замисли.
— Емпатия, а? — Той изкриви устни в гримаса. — Чийтах непрекъснато ме питаше за неща, които разкриваха нехуманността на човек към човека. Казваше, че това изглежда е тест и искаше да знае кой ръководи теста. Предполагам, че отговорът е ние — ние, човешкото колективно, като се опитваме да разберем, като се опитваме да открием смисъла на всичко това.
— Но ние не можехме — каза Хедър. — Бяхме неспособни за истинска, трайна емпатия. Сега обаче, когато сме в контакт с друг колективен ум, ние разбираме какво означава да признаеш и да приемеш другия. Какъв мъж би могъл да изнасили жена, ако той наистина се поставяше на нейното място? Фундаментът на войната винаги е бил дехуманизирането на противника, като на него се гледа като на едно безсърдечно животно. Но кой би могъл да тръгне на война, знаейки, че другият отсреща е нечий родител, нечий съпруг, нечие дете? Знаейки, че той или тя просто се бори с живота също като теб? Емпатия!
— Хм — промърмори Кайл. — Предполагам Грег МакГрегър ще съобщава подобни новини всяка вечер оттук нататък. О, все пак ще има урагани и наводнения, но също и повече хора ще се включват да помагат. — Той замълча. — Мислиш ли, че това е първи контакт и за кентавърийците? Алфа Кентавър е най-близката звезда до слънцето, както и обратното — няма друга ярка звезда по-близо до Алфа К от земното слънце. Навярно за тях ние сме първият контакт.
— Може би — съгласи се Хедър. — А може и кентавърийците да не са местно население за Алфа Кентавър. Би могло да са от някъде другаде, да са стигнали до Алфа Кентавър в своето разширение. Навярно се формира галактически колективен ум, който се разраства навън от онзи свят, където първи са усвоили космическите полети.
Кайл помисли върху това.
— Дяволски умни са, тези кентавърийци — каза той.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще ни направят емпатични като раса преди да пристигнат тук тялом. — Той замълча за миг. — Освен ако, разбира се, те не идват, за да ни превземат и искат първо да ни размекнат.
Хедър поклати глава. Тя беше присъствала на осъществяването на контакта, тя знаеше.
— Не, не може да е така. Първо, разбира се, който има възможности за междузвездни полети, несъмнено може още от орбита да изтрие живота върху тази планета. И второ, сега, когато двата колективни ума са в контакт, със сигурност ще се установи истинско общуване, а ние и двамата знаем, че в психопространството няма тайни.
Кайл се съгласи с кимване.
Хедър го погледна, после каза:
— Трябва да си лягаме. Утре е велик ден — пресконференцията и всичко останало.
— Нещата ще се променят — каза Кайл. — Светът…
Хедър се усмихна, припомняйки си как се бе помирила със собственото си минало, как Кайл се бе помирил със своето, припомняйки си всички чудеса, които бяха видели.
— Светът — каза тя — ще бъде едно по-добро място.
Тогава обаче в погледа й блеснаха дяволити пламъчета.
— Все пак — намигна тя, — нека се възползваме от последната ни вечер на действително уединение.
Тя хвана Кайл за ръка и го поведе нагоре по стълбите.
Епилог
Две години по-късно: 12-ти септември 2019 година
Космическият кораб бе засечен преди четири месеца. Струите от двигателите му се бяха загубили в блясъка на Алфа Кентавър на някакви си 4,3 светлинни години зад него. Сега те бяха насочени право към Земята: корабът спираше, с опашката напред. Очевидно беше набирал скорост в продължение на шест години, отдалечавайки се от Алфа Кентавър, а следващите шест бе намалявал.
Днес щеше да достигне крайната си цел.
Беше някак тъжно — петдесет години след първото стъпване на Нийл Армстронг на Луната, Земята вече нямаше кораби с екипаж, които да могат да стигнат и до там — дори фактът, че някъде другаде имаше живот, не беше съживил космическата програма. Макар че сондата «Птоломей» в отдалечените части на слънчевата система беше успяла да изпрати обратно няколко неясни снимки на извънземния кораб, обикновеният човек щеше да го види за първи път, когато пристигнеше на Земята.