В началото Беки се отбиваше в къщата, а според Кайл тя се бе виждала достатъчно често и с него. Но скоро паузите между посещенията започнаха да стават все по-дълги, докато изобщо спря да идва.
Кайл очевидно усети, че Хедър го гледа. Той вдигна очи от електронния бележник и уморено се усмихна.
— Не се притеснявай, мила. Сигурен съм, че ще дойде.
Мила. Те не бяха живели като съпруг и съпруга от единадесет месеца, но несъзнателните нежни обръщения от две десетилетия съвместен живот трудно умираха.
Най-после, малко след осем и половина, се чу звънецът на входната врата. Хедър и Кайл се спогледаха. Пръстовите отпечатъци на Беки все още действаха върху ключалката, разбира се, както и тези на Кайл. Нямаше вероятност някой друг да минава толкова късно; трябваше да е Беки. Хедър въздъхна. Фактът, че Беки просто не влезе, подсили страховете й: нейната дъщеря вече не считаше тази къща за свой дом.
Хедър стана и излезе от дневната. Беше облякла рокля — едва ли обичайното й за вкъщи облекло, но бе искала да покаже на Беки, че нейното идване е специален случай. Когато мина покрай огледалото в предверието и съгледа синия флорален мотив на роклята, тя разбра, че действа като дъщеря си, гледайки на Беки като на посетител, пред когото си придава важност.
Хедър стигна до вратата, докосна с ръце тъмната си коса, за да се убеди, че е добре, после завъртя дръжката.
Беки стоеше на площадката. Тя имаше тясно лице, високи скули и кестенява коса, която стигаше до раменете й. До нея беше приятелят й Зак, дългурест и с рядка руса коса.
— Здравей, скъпа — каза Хедър на дъщеря си, а после се обърна с усмивка към младия мъж, когото едва познаваше. — Здравей, Зак.
Беки пристъпи вътре. Хедър мислеше, че ще се задържи достатъчно дълго, за да я целуне, но тя не спря. Зак последва Беки в коридора и тримата се отправиха нагоре към дневната, където Кайл все още седеше на дивана.
— Здрасти, Тиквичке — вдигна поглед Кайл. — Здрасти, Зак.
Дъщеря му дори не го погледна. Ръката й намери тази на Зак и двамата преплетоха пръстите си.
Хедър седна на креслото и с жест покани Беки и Зак също да седнат. На дивана до Кайл нямаше достатъчно място и за двамата. Беки намери друг стол, а Зак застана зад нея с ръка на рамото й.
— Толкова се радвам да те видя, скъпа — каза Хедър. Отвори отново уста, но осъзнавайки, че се кани да каже колко отдавна не е идвала, бързо я затвори.
Беки се обърна, за да погледне Зак. Долната й устна трепереше.
— Какво има, скъпа? — шокирана попита Хедър. Ако не беше съобщение за годеж, тогава какво? Възможно ли беше Беки да е болна? Да има неприятности с полицията? Тя видя Кайл да се привежда напред; той също усещаше безпокойството у дъщеря си.
— Продължавай — каза Зак на Беки; той шепнеше, но стаята беше достатъчно тиха, за да го чуе Хедър.
Беки помълча още малко. Затвори очите си, после ги отвори.
— Защо? — промълви тя с разтреперан глас.
— Какво защо, скъпа? — попита Хедър.
— Не за теб — каза Беки. Тя погледна за миг към баща си и после заби поглед в пода. — За него.
— Какво защо? — попита Кайл, който звучеше толкова объркан, колкото Хедър се чувстваше.
Часовникът върху камината удари; отбелязваше всеки четвърт час.
— Защо — повтори Беки, като вдигна очи, за да погледне баща си — ти…
— Кажи го — прошепна Зак убедително.
Беки преглътна, после цялата се изчерви.
— Защо злоупотреби с мен?
Кайл рязко се отпусна назад. Електронният бележник, който беше на страничната облегалка на дивана, падна на твърдия дървен под с трясък. Кайл седеше с отворена уста и гледаше към жена си.
Сърцето на Хедър лудо препускаше. Чувстваше, че й се повдига.
Кайл затвори уста, после отново я отвори:
— Тиквичке, аз никога…
— Не отричай! — изрева Беки. Гласът й трепереше от ярост; сега, когато обвинението беше казано, като че ли беше изригнал вулкан. — Не смей да отричаш!
— Но, Тиквичке…
— И не ме наричай така. Името ми е Ребека.
Кайл протегна ръце.
— Съжалявам, Ребека. Не знаех, че те дразни, като те наричам така.
— Върви по дяволите! — извика тя. — Как можа да ми сториш това?
— Аз никога…
— Не лъжи! За бога, имай поне смелост да си признаеш.
— Но аз никога… Ребека, ти си ми дъщеря. Никога не бих те наранил.
— Ти наистина ме нарани. Ти ме съсипа. Мен и Мери.
Хедър скочи.
— Беки!
— А ти! — изкрещя Беки. — Ти знаеше какво върши с нас и не направи нищо, за да го спреш.