— Очебиен — каза Чийтах. — Приемам, че Ребека в действителност няма доказателства за вината ти.
— Разбира се, че няма.
— И се предполага, че ти не разполагаш с доказателства за твоята невинност.
— Е, да, така е.
— Тогава важи нейната дума срещу твоята.
— Човек е невинен до доказване на противното — каза Кайл.
Компютърът изсвири първите четири акорда от Пета симфония на Бетовен. Все още никой не си беше дал труд да програмира истински смях — зле функциониращото чувство за хумор на Чийтах едва ли имаше нужда от него — и музиката служеше като заместител.
— Предполага се, че съм наивен, д-р Грейвс. Ако ти не си виновен, защо ще те обвинява?
Кайл нямаше отговор.
Чийтах изчака програмираното време и после отново опита:
— Ако ти не си виновен, защо…
— Млъквай — сряза го Кайл.
3.
Хедър не четеше лекции през лятото, слава богу. Цяла нощ се беше мятала и въртяла в леглото след посещението на Беки и успя да стане едва към единадесет на обяд.
Как да продължи да живее след нещо подобно, чудеше се тя.
Мери беше починала преди шестнадесет месеца.
Не, мислеше Хедър. Не, погледни го право в лицето. Мери се беше самоубила преди шестнадесет месеца. Никога не разбраха защо. Беки беше живяла вкъщи по онова време; тя бе тази, която намери тялото на сестра си.
Как да продължи?
Какво да прави оттук нататък?
Същата година, в която се роди Беки, Бил Косби бе загубил сина си Енис. Хедър, с новородено на ръце и двегодишно кълбо от енергия, препускащо из къщата, се беше развълнувала и бе писала на Косби, под грижите на Си Би Ес тогава, за да изрази своите съболезнования. Като майка, тя знаеше, че нищо не можеше да бъде по-съкрушаващо от загубата на дете. Десетки хиляди изпратиха такива писма, разбира се. Косби — или поне неговите служители — беше отговорил с благодарност за съчувствието.
По някакъв начин Бил Косби беше продължил да живее.
По същото време един друг баща бе в новините всяка вечер: Фред Голдмън, бащата на Рон Голдмън, убитото момче край дома на Никол Браун Симпсън. Фред изпитваше ярост към Симпсън, човека, за който той беше убеден, че е убил сина му. Гневът на Фред беше явен, той струеше от телевизионния екран. Семейство Голдмън публикуваха книга — «Неговото име е Рон». Хедър дори отиде на срещата с тях, когато представяха книгата си в супермаркета «Чаптърс» в близост до университета. Тя, разбира се, знаеше, че ще има разпродажба след няколко месеца, както и на всички други дреболии, свързани с делото Симпсън, но въпреки това си купи екземпляр от книгата и взе автограф от Фред — изразявайки по този начин своята подкрепа като родител на родител.
Някак си Фред Голдмън беше продължил да живее.
Когато Мери се самоуби, Хедър бе проверила дали книгата на Голдман е все още в библиотеката й. Тя наистина беше там, на една полица в дневната, до творбата на Маргарет Атуд «Алиъс Грейс», друга една книга с твърди корици, заради която Хедър беше нарушила семейния бюджет приблизително по същото време. Хедър бе взела книгата на Голдмън и я беше отворила. Там имаше снимки на Фред, но всички те бяха щастливи, семейни фотографии — не лицето, което тя си спомняше, онова лице, кипящо от гняв, гняв, насочен към Симпсън.
Когато детето ти посегне на живота си, къде насочваш гнева си? Към кого се прицелваш?
Отговорът е: към никого. Ти вкарваш гнева в себе си — и той започва да те яде отвътре, малко по малко, ден след ден.
Отговорът също е: към всички. Ти се озлобяваш към съпруга си, към другото си дете, колегите си.
О, да, ти продължаваш да живееш. Обаче никога вече не си същият.
Но сега…
Сега, ако Беки беше права…
Ако Беки беше права, имаше към кого да насочи гнева си.
Кайл. Бащата на Беки; отблъснатият от Хедър съпруг.
Докато вървеше на юг по улица «Сейнт Джордж», тя мислеше за онова поставено в рамка чуждоземно радиопослание на стената в дневната. Хедър беше психолог; бе прекарала последното десетилетие, опитвайки се да дешифрира посланието на извънземните, опитвайки се да вникне в тяхното съзнание. Тя познаваше това послание по-добре от всеки друг на планетата — беше публикувала два доклада за него — но все още нямаше представа какво в действителност казваше то; всъщност тя изобщо не го разбираше.
Хедър познаваше Кайл почти от четвърт век.
Но дали действително го познаваше?
Тя се опита да проясни мислите си, опита се да се абстрахира от шока, преживян предишната вечер.
Слънцето грееше ярко този следобед. Тя примижа срещу него и отново се зачуди за извънземните, които изпращаха посланията. Ако не друго, то слънчева светлина като тази беше нещо, което хората споделяха с кентавърийците — никой не знаеше как изглеждат те, разбира се, но политическите карикатуристи бяха започнали да ги изобразяват като техните съименници от гръцката митология. Алфа Кентавър А беше почти точен двойник на земното слънце: и двете бяха спектрален клас G2V, и двете имаха температура 5800 градуса по Келвин — така че и двете огряваха своите планети със същата жълто-бяла светлина. Е, по-хладното и по-малко слънце Алфа Кентавър Б може би прибавяше оранжев оттенък, когато чезнеше в небето.