Тя продължи надолу по улицата към своя офис.
Продължаваме да живеем, мислеше тя. Продължаваме да живеем.
Следващата сутрин — събота, 22-ри юни — Кайл пропътува с метрото четири станции след обичайната за него «Сейнт Джордж», чак до Осгуд.
Приятелят на Беки, Зак Малкъс, работеше като продавач в една книжарница на улица «Куин Уест». Кайл си спомняше това от малкото, което Беки му бе казвала през последната година. В коя точно, Кайл не знаеше — но те не бяха останали толкова много. През ученическите си години Кайл често дръзваше в събота следобяд да се спусне по улица «Куин» в търсене на нови издания фантастика в «Бака», нови комикси в «Сребърния охлюв» и антикварни книги в близо дузината други книжарници, ширещи се тогава от двете страни на улицата.
За частните книжарници обаче бяха настъпили трудни времена. Повечето от тях или се бяха преместили в по-крайните квартали, където наемите бяха по-малки, или просто бяха излезли от бизнеса. В тези дни улица «Куин» беше дом предимно на печеливши кафенета и бистра, макар че дирекцията на една от канадските радио-телевизионни империи, в стил рококо, се намираше близо до изхода на метрото на «Юнивърсити авеню». Едва ли бяха останали повече от три или четири книжарници, така че Кайл реши да мине през всичките.
Започна от старата «Страници», на северната страна на улицата. Огледа се — за разлика от Беки, Зак следваше в университет, така че беше по-вероятно да работи през почивните дни, а не през седмицата. Тук обаче нямаше никакви следи от русолявия, дългокрак Зак. Все пак Кайл се приближи до касиерката, зашеметяваща индийка с осем обеци.
— Здравейте — каза той.
Тя му се усмихна.
— Работи ли тук Зак Малкъс?
— Имаме един Зак Барбони — каза тя.
Кайл почувства, че очите му леко се разширяват. Когато беше дете, всички имаха нормални имена — Дейвид, Робърт, Джон, Питър. Единственият Зак, за когото изобщо беше чувал, бе бръмчащият Закари Смит от старите телевизионни серии «Изгубен в космоса». Сега изглежда всяко дете, с което се сблъскваше, се казваше Зак или Один, или Уинг.
— Не, не е той — каза Кайл. — Благодаря, все пак.
Той продължи на изток. По пътя дрипави хора го молеха за милостиня; едно време, в неговата младост, когато просяците се срещаха рядко в Торонто, той никога не съумяваше да им откаже. Но те бяха станали твърде многобройни в търговската част на града, макар че винаги просеха със заучена канадска любезност. Кайл беше усъвършенствал типичния за Торонто вперен напред поглед: със стиснати зъби, като никога не срещаше очите на просяците, но с леко завъртане на глава изразяваше «не» при всяка една молба; щеше да е грубо, все пак, напълно да пренебрегнеш някой, който ти говори.
Добрият град Торонто, мислеше той, като си припомняше надписа върху един стар рекламен плакат. Въпреки че днес просяците не бяха еднородна група, много от тях бяха местни канадци — които бащата на Кайл все още наричаше «индианци». Всъщност Кайл не можеше да си спомни кога за последен път е видял местен канадец другаде, освен на уличния ъгъл да проси, макар че несъмнено все още имаше много от тях в резерватите. Преди няколко години той беше имал студенти от местното население, изпратени там по вече изоставена правителствена програма, но той не се сещаше и за един член на факултета — дори и в науките, които изучаваха историята и културата на местните жители — който да беше канадски туземец.
Кайл продължи надолу, докато стигна до «Бака». Книжарницата беше започнала своето съществуване на улица «Куин Уест» през 1972 година, след четвърт век се беше преместила другаде и сега отново бе тук, не много далече от мястото, където първоначално се беше намирала. У Кайл нарастваше усещането, че си спомня нещо, че Беки би трябвало да я е споменавала, ако Зак работеше тук. Все още…
На витрината беше изписано откъде идва името на книжарницата:
Бака: същ., мит.; в легендата за Фремен оплаквачът, който жалее цялото човечество.