«Бака сигурно работеше извънредно тези дни», мислеше си Кайл.
Той влезе в книжарницата и разговаря с брадатия, дребен мъж зад щанда. И тук не работеше никакъв Зак Малкъс.
Кайл продължи да търси. Носеше риза марка Тили и дънки — беше облечен не много по-различно, отколкото когато преподаваше.
Следващата книжарница бе една пресечка нататък по улицата. Кайл изчака един червено и бяло боядисан трамвай — наскоро приспособен за магнитно управление — да премине покрай него с тихо бръмчене, после пресече улицата.
Тази беше на много по-високо ниво в сравнение с «Бака»; някой съвсем наскоро беше вложил доста пари за обновяването на старата сграда от кафяв камък, в която се помещаваше книжарницата и каменната фасада беше полирана до блясък. Днес повечето хора караха екоавтомобили с устройство за улавяне на изгорелите газове, но много от сградите все още носеха следите от десетилетия автомобилно замърсяване.
Чу се звън при влизането на Кайл. Вътре имаше около десетина клиенти. Вероятно в отговор на позвъняването иззад един дървен стелаж с книги се появи продавач.
Беше Зак.
— Го-господин Грейвс — заекна той.
— Здравей, Зак.
— Какво правите тук?
Каза го с жлъч, като че ли всичко, което се отнасяше до Кайл, беше противно.
— Трябва да говоря с теб.
— На работа съм.
— Виждам това. Кога е почивката ти?
— Не по-рано от обяд.
Кайл не погледна часовника си.
— Ще почакам.
— Но…
— Непременно трябва да говоря с теб, Зак. Дължиш ми поне това.
Младежът сви устни, мислеше. После кимна с глава.
Кайл бе решен да чака. Обикновено обичаше да се рови из книжарниците, особено в тези с истински томове от хартия, но днес беше твърде нервен и не успяваше да се концентрира. Той прекара известно време в разглеждане на едно старо копие на «Канадски цитати на Коломбо», като четеше какво бяха казали хората за семейния живот. Коломбо твърдеше, че най-прочутият канадски цитат е този на МакЛуан: «Средата е златна.» Това изглеждаше вярно, но най-често повтаряният, въпреки че не беше само канадски, беше: «Моите деца ме мразят».
Имаше още доста време за убиване. Кайл излезе навън. Съседният магазин беше за плакати. Той влезе и се огледа; цялото помещение беше в хром и черен емайл. Имаше много от картините на Робърт Бейтмън за дивия живот. Няколко от «Седморката». Серия гравюри от Жан-Пиер Норманд. Фотопортрети на настоящи попзвезди. Стари филмови плакати — като се започне от «Гражданинът Кейн» до «Завръщането на Джедая». Холопостери на земни, космически и морски пейзажи.
А също Дали — Кайл винаги беше харесвал Дали. Там беше «Изтичащото време» — тази с топящите се часовници. И «Тайната вечеря». И…
Я виж, тази щеше да е страхотна за неговите студенти. «Христос Хиперкубус». От години не беше виждал картината, а тя със сигурност щеше да внесе живот в лабораторията.
Несъмнено щеше да понесе известни критики за окачването на картина с религиозен оттенък, но кой го интересуваше. Кайл намери отворът, в който имаше навити копия от плаката и отнесе едно при касиера, дребен източноевропеец.
— Тридесет и пет и двадесет и пет — каза продавачът. — Плюс…, плюс…, плюс…
Плюс ПСТ, ГСТ и НСТ — канадците бяха най-облаганите с данъци хора в света.
Кайл подаде кредитната си карта. Продавачът я постави в четящото устройство и общата сума беше изтрита от чипа на картата. После продавачът опакова навития на руло плакат и го връчи на Кайл.
Няколко минути след като се върна в книжарницата, Зак излезе в почивка.
— Къде можем да поговорим? — попита Кайл.
Видът на Зак все още излъчваше неохота, но след миг каза:
— Канцеларията?
Кайл кимна и Зак го отведе в задната стая, която приличаше повече на склад, отколкото на каквото и да е, което можеше да претендира да се нарича канцелария. Зак затвори вратата. Разнебитени стелажи за книги и две очукани бюра запълваха стаята. Никакви пари не бяха вложени за обновяването на тази част от магазина; външният вид беше от значение.
Зак предложи на Кайл единствения стол, но той поклати отрицателно глава. Зак седна. Кайл се облегна на един стелаж, който леко се помести. Той бързо се дръпна, нямаше желание и това да му се стовари върху главата; достатъчно му се беше струпало напоследък.
— Зак, аз обичам Беки — каза Кайл.
— Никой — изръмжа Зак, — който я обича, не би могъл да й стори това, което си направил.
Той се поколеба за миг, като че ли се чудеше дали не предизвиква съдбата. После с присъщата за младите прямота добави: