Водичков нахлупи на главата си една широкопола сламена шапка, опасана с лента, на която пишеше Марлборо, плясна с ръце и подвикна:
— Хайде сега чираци, асистирайте!
В този момент инспекторът наистина заприлича на дон Хуан, ординареца на Панчо Виля. Присъстващите го зяпнаха изумени, а той уловил мига на изумление, с голяма сръчност и ловкост, започна да премята различните видове ножове в ръцете си. Цепне в месото дупка и току напъха там, парче сланина или бекон оваляни в чер пипер или идийско орехче. Един от присъстващите примлясна и попита:
— Къде си го учил тоя занаят бе, бате?
— На човек трябва да му иде отвътре. Това никъде не се учи, а се експериментира.
И-и-и…най важното е…! Да не се скъпиш откъм подправките!
След това Водичков наряза бекона на тънки ленти и го фиксира с клечки за зъби към най-постните части от месото.
Минаха около два часа когато всичко беше готово за печене. През време на операцията, усетили апетитната миризма, рояци мухи налетяха на обработваните обекти. Местният полу глух и полу сляп хижарски пес, с жален и отчаян прегладнял поглед, възбудено обикаляше групата, накуцвайки с една от задните лапи. Те го прогонваха с викове, но той нахално пак се връщаше с надеждата, че най-накрая човеците ще проявят така желаните хранителни грижи към неговата кучешка особа.
От към асфалтирания път се появи тъмният „Мерцедес“ на шефа. Всеки уважаващ себе си шеф не би пропуснал да направи последна проверка за подготовката на такъв отговорен банкет. Та нали беше поканил цялата местна управа на града, тримата депутати от управляващата партия, градската духова музика и двама от най-популярните чалга-певци на страната. Не биваше да се правят никакви фалове и издънки.
„Мерцедесът“ прекоси поляната и спря пред подготвените вече телета. Всичко живо затихна и се заслуша какво ще каже Шефа. Нали е Шеф! Трябва да се слуша! А Шефът, доволно усмихнат пристъпи, опипа отрочетата и възкликна:
— Браво момчета! Сега остава да ги изпечете добре! Ама…! Какви са тези лайна? — Всички погледнаха в посоката в която сочеше той.
Досега, посочените обекти на никого не бяха направили значително впечатление. Цялата поляна бе осеяна със свеж конски и говежди тор, нали животните се разхождаха на свобода.
— Я вие! Хващайте лопатите и почвайте да чистите! А вие там, веднага прибирайте животните зад оградата! И до утре, нито едно животно да не се пуска по поляната!
Всеки пое новите си задачи и тръгна да ги изпълнява. Конете и телетата бяха прибрани в заграденото пространство. Един от служителите намери от някъде количка и лопата и започна да чисти поляната. Останалите наобиколиха току що пристигналия камион и се заеха да разтоварват каси с безалкохолно, бъчонките с бира, бира-автоматите и хладилните витрини.
Слънцето захождаше бавно на запад, зад гористите баири, когато служителите на фирмата най-после привършиха работа. Остана само да се пренесат телетата до съоръжението за печене и да се разпали огъня.
По предварителни сведения, едно теле е трябвало да се пече около десет часа. Значи, необходимо е да се подготви достатъчно количество свежа жарава. Този път живата сила се оказа повече, така че пренасянето не беше никакъв проблем. То се извърши след като бе завършена операцията, „набучване на кол“. В случая колът представляваше две стоманени тръби завършващи със зъбно колело. Телетата акуратно бяха монтирани към съоръжението, фиксирани с тел и планки и намазани с използуваната вече марина. Светнаха малкия прожектор над механизацията и започнаха разпалването на огромния, пирамидален куп букови цепеници, намиращ се в непосредствена близост до зоната на печене.
Пламна голяма клада. Някой домъкна каса с безалкохолно от най различни видове. Друг извади бутилка с домашна ракия. Намериха се и няколко домати за салатата. Бяха забравили обаче вилиците. На всеки е ясно че доматената салата с пръсти не се яде. Малкият ресторант до хижата даде рамо на групата и субсидира тружениците с вилици. Май засега проблемите останаха назад! Разнебитеният касетофон бе включен и радио „Силвър“ насити планинската тишина с милата и родна чалга.
Приятно е да се седи до разгорял се огън високо в планината, да се гледа как бавно умира деня зад гористи върхари, да се усеща как вечерния хлад облива тялото и да се разсъждава върху един единствен проблем, който в случая имаше едно съвсем красиво име, „ЧЕВЕРМЕ“. Може би такива моменти са изживявали и нашите прадядовци преди векове. Няма обаче никой жив от тях за да го потвърди.