Чалгата се лееше. Огънят набираше мощ. Ракията подгряваше душите. Групата, затворени зад оградата животни, гледаха и се чудеха. Какво имаше да гледат и се чудят? Човеците се канеха да пекат чеверме!
Някъде около полунощ жарта беше се разгоряла добре. Започнаха да я хвърлят с лопата под печивото. Един нисък мъж, с вързана кърпа около врата включи двигателя и телетата се завъртяха бавно с предварително, теоретично изчислената скорост. Някой извика „Оле!“, друг, „Да е хаирлия!“, а трети като не знаеше какво да извика, започна да свирка пронизително с уста и да пляска с ръце.
Нощта се падна ясна и пълнолунна. Една огромна луна изгря на югоизток зад гористия хълм. Приятният хлад постепенно се превърна във пронизващ влажен студ. Героите отначало не даваха вид на зиморничави, но скоро всеки един от тях започна да търси някаква дреха за да се стопли. Някои се изхитриха и примъкнаха стол до огъня, където в ослепително розово тлееше жаравата.
— Хей, откачи се веригата! — тревожно се обади инспектор Водичков, който неотменно следеше печивото.
Едното теле бе спряло да се върти. Металният прът се бе извадил от лагера и заплашваше да влоши технологията на печенето. Дребничкият мъж се засуети насам-натам, извади отнякъде едно парче тел, намести пръта и го привърза към винкела. Технологията бе спасена. Всички въздъхнаха с облекчение.
— Без тел, чук и пирон нищо не става! Така е при българчетата! — уточни Липо. Печенето продължи с повишено внимание и повишено наливане на алкохол.
— Шефът от това го беше най-страх! Затова не даваше да се докарва рано бирата. — коментира Водичков.
— От кое? — не разбра Кайчо.
— От това, че ще се напием и ще изгорим телетата. Затова много се колеба за бирата.
— Шефът знае, че всеки си носи пиене и затова добре е преценил положението. По добре бира от колкото домашна ракия. — обади се някой в тъмницата. — Кофтито в случая е, че бирата се пуска от автомати а в тая тъмница къде ще му търсиш автомат, ток и така нататък. Я дай ракията!
— Ти си прав! — обади се друг в тъмницата.
— Ха, наздраве! За шефа!
— И за чевермето!
Някои мислят, че през юли е много горещо. Нищо подобно! Той не е бил значи високо в планината. Нощите там обикновено са мразовити и влажни, както получи в сегашния случай. Лошото бе, че лопатата за хвърляне на жарта се оказа само една. Притежателят и се разгряваше с нея, а другите трепереха, опитвайки се да преборят налягащата ги дрямка.
Радио „Силвър“ се постара да развесели положението с един кръшен кючек. Явно не успя, защото аудиторията бавно но стремително започна да се топи. Един се изтегна на задната седалка в „Москвича“ си. Друг се примъкна в окървавения пикап, не за за да пие от кръвта разбира се. Трети се запъти към хижата, където Шефа предвидливо бе запазил две легла за депутатите. Проектът го предвиждаше. Край огъня останаха само най-отговорните субекти, инспектор Водичков и двамата му асистенти.
— Спасението е само в Колата! — сънливо промърмори Кайчо, разкърши рамене, изрече своето двайсет и първо „Бр-р-р!“ и примъкна касата с Кока кола край себе си. — Хайде, наздраве! За утрешния празник!
— И за певицата! — прозина се Липо.
Кока колата мигновено оказа своя възбуждащ ефект. Разсъни ги. Ободри ги. Наелектризира ги.
Минаваше вече петият час от печенето когато започна да се разсъмва. Конете зад оградата запръхтяха нетърпеливо. Разхождаше им се. Едва ли някой щеше да се съобрази с тяхното желание. Беше наредено да са вътре в оградата и точка. С утрото настъпваше и началото на фирмения празник.
Най-напред пристигна Пеци с бялата си „Мазда“. Кой е Пеци ли, ще запитате? Веднага ще Ви се отговори, че това е един от началниците без които не може да се започне нито един купон. Просто слабостта му бяха купоните, а след това вицовете. Кое е по-силното от двете? Трудно е да се отговори.
Като по невидима команда, всички важни участници в печенето се събраха около чевермето. Пеци доближи важно, изрече своето „Аха, добре!“, пресегна се с ножа и първи опита от месото.
— Ама шефа каза никой да не… — запротестира Водичков.
— Зная какво е казал шефа! Нали той ме прати! — Всички се усъмниха в думите му тъй като добре го познаваха, но никой не продума и дума. Ами ако наистина беше така?
— Още малко и е готово! — обяви Пеци и се пресегна към бутилката с ракия. — Хайде наздраве! За шефа!
— И за певицата! — обяви дребния механик.
— Ще видите какъв кючек ще върти с дупето си тая певица. — продължи замечтано Пеци. — Мно-о-о го обичам да я гледам по кабелната.