— Всички ние сме в какавидите си, без изключение. Виждаш ли колко съм грозна? Но някой ден ще се излюпя и ще разперя криле, изящна и прекрасна като теб.
— Излюпила си се много отдавна — отвърна той.
Тя се замисли над думите му.
— Да — призна най-сетне. — И дори зная точно в кой ден се случи. В гората, когато търсех крава, а намерих палатка!
Разсмяха се, и докато я прегръщаше, тя се чувстваше невероятно красива и знаеше, че бракът им я е измъкнал от грозотата й, подобно на блестящ меч, изваден от ножницата.
Имаха деца. Отначало имаше страх — само от негова страна, — че ще са крилати.
— Глупости, страшно ще се радвам! — каза тя. — Тъкмо няма да ми се пречкат из краката.
— Но пък за сметка на това ще ти се качат на главата! — възкликна той.
— Ау!
Родиха си четири деца, три момчета и едно момиче, които с цялата си енергия сякаш наистина имаха криле. Израстваха като гъби за няколко години и през горещите летни дни молеха баща си да седне под ябълката, да им вее с крилете си и да им разказва странни, осветени от звезди истории за острови-облаци, небесни океани и покривки от мъгла и вятър, какъв е вкусът на топящите се в устата ти звезди, как да пиеш студен планински въздух и какво е да се чувстваш като камъче, пуснато от Еверест и превръщащо се в зелен цвят, разперил криле миг преди да се удари в земята!
Това бе бракът му.
А днес, шест години по-късно, чичо Айнар седеше начумерен под ябълката, все по-нетърпелив и сприхав; не защото така искаше, а защото след дългото чакане все още не можеше да лети из дивото нощно небе; сетивата му така и не се върнаха. Седеше унило, като някакъв летен слънчобран, зелен и захвърлен, изоставен през сезона от вятърничави летовници, търсили някога убежище под полупрозрачната му сянка. Нима щеше да остане тук завинаги, изпълнен със страх да лети през деня, защото някой може да го види? Нима единствените му полети щяха да са в ролята на сушилня за прането на жена му, или като вентилатор за децата в горещите августовски следобеди? Единственото му занятие винаги бе да лети по-бързо от буря и да изпълнява задачи за Фамилията. Профучаваше подобно на бумеранг над хълмове и долини и кацаше като перце. Винаги бе разполагал с пари — Фамилията имаше доста работа за своя крилат мъж! А сега? Горчилка! Крилете му трепнаха, разбъркаха въздуха и произведоха малка гръмотевица.
— Тате — каза малката Мег.
Децата стояха и гледаха свъсеното му като буря лице.
— Тате — каза Роналд. — Направи още една гръмотевица!
— Студен мартенски ден е, скоро ще завали и ще има колкото си искате гръмотевици — каза чичо Айнар.
— Ще дойдеш ли да ни гледаш? — попита Майкъл.
— Хайде бягайте, бягайте! Оставете татко ви да мърмори!
Бе затворен за любовта, за децата на любовта и за любовта към децата. Мислеше единствено за висините, хоризонта, безкрая, небето, нощно или дневно, озарено от звезди, луна или слънце, облачно или ясно, но винаги небе и хоризонти, простиращи се пред него без край, когато се рееше горе. А ето го сега тук, обикалящ ниско над пасището и непрекъснато уплашен да не го видят.
И това ако не е мизерия!
— Тате, ела да ни гледаш. Март е! — извика Мег. — Отиваме на Хълма заедно с всички деца от града!
Чичо Айнар изсумтя.
— За кой хълм става дума?
— Хълмът на хвърчилата, разбира се! — в хор отвърнаха те.
Сега вече ги погледна.
Всяко държеше голямо хартиено хвърчило; потните им лица блестяха от нетърпение и радостно предвкусване. Малките им ръце стискаха кълба бял канап. От хвърчилата, боядисани в червено, синьо, жълто и зелено, висяха опашки от памучни и копринени ленти.
— Ще пускаме хвърчилата! — каза Роналд. — Няма ли да дойдеш?
— Не — тъжно каза той. — Никой не бива да ме вижда, иначе ще си имаме неприятности.
— Можеш да се скриеш и да ни гледаш от гората — каза Мег. — Сами направихме хвърчилата. Защото знаем как.
— Откъде знаете?
— Та нали си наш татко! — незабавно викнаха те. — Ето откъде!
Той изгледа дълго децата. Въздъхна.
— Фестивал на хвърчила, така ли?
— Да, сър!
— Аз ще спечеля — каза Мег.
— Не, аз ще спечеля! — веднага възрази Майкъл.
— Аз, аз! — изписука Стивън.
— Господи в комина! — изрева чичо Айнар и скочи високо сред оглушителен плясък на криле. — Деца! Деца, как ви обичам само!