— Струва ми се, че се е завърнал — сухо забеляза неговият познат. — Не знаех, че той има пощенска кутия, но мога да ти дам другия му адрес. Джим живее в Президиото, на Залива на перачките.
Той млъкна и погледна чичо Били с подигравателна усмивка. Но чичо Били свикнал с наименованията, давани в калифорнийските златотърсачески станове, не видя в това нищо странно и само повтори думите на познатия.
— Там ще го намериш! Сбогом! Прощавай, но аз бързам — каза бившият златотърсач и го остави.
Чичо Били твърде много се зарадва на възможността скоро да се види с чичо Джим, за да се докачи от надменното държане на познатия си или дори да се зачуди защо чичо Джим не му е съобщил, че се е завърнал. Не за първи път той почувствува колко широка е пропастта, която го дели от тези, другите, и това го караше да се стреми още повече към стария си приятел, както и към изпълнението на старото му хрумване да го изненада с чека. Но понеже щеше да го изненада в неговата квартира — вероятно много хубава, — чичо Били си каза, че ще го направи със съответния блясък.
Затова той отиде да си наеме ландо с чифт коне и колар негър. Разположил се в него, с най-хубавите си дрехи, които му стояха най-зле, той каза на коларя да го закара в Президиото и се облегна на възглавниците с такова блажено изражение на добродушното си лице, че минувачите се усмихваха на препускащия по улиците екипаж и на чудатия му пътник. За тях това беше не съвсем необикновена та гледка на разпуснал се късметлия златотърсач. Простичкият чичо Били виждаше в техните усмивки само естествено и сърдечно разбиране за неговото щастие и кимаше и отвръщаше на усмивките им с нищо неподозираща искреност и наивна закачливост. „Има си и тука във Фриско момчета, дето ги бива“ — каза си той полугласно зад гърба на захиления колар.
Минаваха по добре застроени улици към предградията или по-скоро към тази част на града, която изглеждаше затрупана от подвижни дюни с проглеждащи от тях полузасипани огради и ниски къщурки, едва-едва очертали линията на пътя. Непреодолимият пасат — виновникът за тези промени — духаше остро в лицето му и малко охлаждаше неговия плам. При един завой пред тях се откри морето и спускащото се към него голямо Гробище на Самотната планина с бели колони и мрамори, които блестяха на слънцето като платна на кораби, чакащи да бъдат спуснати надолу по склона във Вечния океан. Чичо Били потрепера. Какво ли, ако му е било съдено да търси чичо Джим там!
— Ей го вашто Президио! — рече черният колар след няколко мига и посочи с камшика си. — Ей там е и Заливът на перачките!
Чичо Били зяпна. На малко разстояние пред тях се издигаше огромен четвъртит форт; притиснат към скалите, със знаме, развяващо се над назъбените стени, той сякаш отблъскваше налитащите вълни; между ландото и форта, но по-навътре в сушата се виждаше лагуна с куп порутени, грубо закърпени хижи или бараки край брега, като изхвърлени от морето коренища. Но нямаше солидна постройка, група къщи, улица или някакво друго жилище!
Първоначалното изумление на чичо Били бе последвано от чувство на облекчение. Вътрешно се беше страхувал от среща със стария си съдружник в някой моден курорт; каквото и да бе накарало чичо Джим да потърси това невзрачно убежище, това го засягаше съвсем малко, дори го развълнува смътен спомен за стария неприветлив стан, който и двамата бяха напуснали. Някакъв инстинкт — сам той не знаеше какъв, а още по-малко може би подсказан от деликатност — го накара да слезе от екипажа преди да стигнат първата хижа. След като нареди на коларя да го почака, чичо Били влезе и една опърпана ирландка перачка, наведена над коритото си, го осведоми, че Джим Фостър или Джим Арканзасеца живее в четвъртата барака, „ей-там“. Бил в къщи, „щото си навехнал крака“. Чичо Били забърза нататък, спря пред вратата на бараката, надали по-неугледна от старата им хижа, и доста плахо я отвори. Един глас изръмжа отвътре, някаква фигура бързо се надигна, облегнала се на бастун, и се опита да побегне, но в същия миг се отпусна обратно на стола с истеричен смях и чичо Били се озова пред лицето на стария си съдружник! Но когато чичо Били се спусна напред, чичо Джим се надигна пак, този път с протегнати напред ръце. Чичо Били ги хвана, стисна ги с все сила и сякаш изля и преля цялата си искрена душа в душата на съдружника си. Така стояха те и, стиснали ръце, се люшкаха напред, назад и настрани, докато чичо Били погледна превързания глезен на чичо Джим и насила го натисна да седне на стола си. Пръв проговори чичо Джим: