— Спипа ме, да те вземат мътните! Трябваше да зная, че си същият глупак като мене! Да ти кажа, Били Фол, знаеш ли какво направи ти? Пропъди ме от улиците, където честно си припечелвах хляба денем от три кръстовища! Да — изсмя се той с тон на опрощение, — пропъди ме оттам денем, само щото си мислех, че някой път може да се навра в проклетите ти очи — ново изсмиване и ръкостискане, — а после, да те вземе дяволът, не ти стигаше дето ми развали работата през деня, та като взех да работя вечер, ти пък взе да излизаш и по тъмно, че пак ми сложи крак! Да ти кажа ли и друго какво направи? Човек да не съм, ако те лъжа! За тоя навехнат крак си виновен ти с твоята, пък и с моята проклета глупащина, щото точно като бягах от тебе една вечер след театъра се блъснах в една кола и тя ме прегази.
— Видиш ли — продължи той, без да забележи, че лицето на чичо Били пребледнява, с наивност, макар може би не и деликатност, равна на тази на другаря му, — трябваше да те залъгвам с тая пощенска кутия и тия писма, щото не исках да знаеш какво съм намислил, че можеше да не ти харесва, можеше да речеш, че излагам старата фирма, разбираш ли? Нямаше да се заловя с това, ама душа не ми беше останала и сега вече мога да ти кажа, приятелю, че, когато ти писах онова, първото разпалено писмо с номера на пощенската кутия, не бях хапнал нищичко от два дена. Но сега то няма значение — той се засмя. — Тогаз се залових в тая работа … мислех я за никаква… за най-долното нещо… а знаеш ли, драги, не бих го казал никому освен на теб… и квото е право, пазех го да го кажа само на теб… спестил съм деветстотин пейсет и шест долара! Да, господинчо, деветстотин пейсет и шест долара! Суха пара в банката Адамс & сие, само от тоя занаят.
— Какъв занаят? — попита чичо Били. Чичо Джим му посочи ъгъла, където стоеше голяма тежка метла за метене на улици:
— Тоя занаят.
— А, да — рече чичо Били и побърза да се засмее.
— То е работа на открито — продължи чичо Джим сериозно, без да покаже с нещо, че му е неловко или че се извинява, — а и няма кой знае ква разлика дали метеш кръстопът с метла, или ровиш пясък с гребло, само че квото изкараш с метлата, ти го дават в ръката и няма нужда да го изравяш и изваждаш от мокри камънаци и струята на улея и много по-малко те боли гърбът.
— Е, да, дума да няма! — обади се чичо Били с въодушевление и все пак някак нервно и разсеяно.
— Радвам се, че го казваш, щото, видиш ли, не знаех изпърво как ще я вземеш тая моя работа, преди да съм понатрупал пари. И ако не бях понатрупал, никога вече нямаше да ти се мерна пред очите, стари приятелю, никога!
— Нали няма да се сърдиш, ако изляза за малко — каза чичо Били и се изправи. — Знаеш, има един приятел, дето ме чака вънка … та трябва… — запелтечи той, — само ще поизляза да му кажа да си върви, че да мога да си приказвам спокойно с теб.
— Да няма някой, комуто да имаш да даваш пари — каза сериозно чичо Джим, — някой да те тормози да му платиш, а? Че аз мога ей сега да седна да ти напиша чек за банката!
— Не — отговори чичо Били.
Той се измъкна през вратата и затича като сръндак към чакащата каляска. Там мушна двадесетдоларова жълтица в ръката на коларя и му каза с прегракнал глас:
— Не я искам тая кола засега, можеш да ходиш където щеш и да си правиш удоволствието без мен, докато се стъмни, тогава ще дойдеш и ще ме чакаш ей-там, на върха.
Освободил се така от великолепния си екипаж, той забърза обратно при чичо Джим, стискайки чека за десет хиляди долара в джоба. Беше нервен, уплашен — трябваше да се отърве от чека и от цялата си история и да й сложи край. Но преди да успее да заговори, чичо Джим го пресече.
— Виж кво ще ти кажа, драги Били — каза чичо Джим. — Имам да ти разправя нещо и що да не го разправя сега, та да ми олекне, и тогава можем да започнем пак с чиста съвест. То — продължи той с принуден смях, — не ми ли стига ма мен, да се преструвам че съм богат и въртя голяма търговия, и да хитрувам с тая пощенска кутия, че да не можеш да откриеш къде се спотайвам и кво върша… не ми ли стигна на мен цялото това театро, ами и ти, глупав дългокрак мошенико, и ти трябва да почнеш да лъжеш и да разиграваш театро!
— Аз да разигравам театро? Аз да лъжа? — хлъцна чичо Били.
Чичо Джим се облегна назад на стола си и се засмя.
— Смяташ, че можеш да ме излъжеш мене? Смяташ, че можеш да ме измамиш мене? Мислиш, че не я разбрах аз тая твоя игра с отиването в тоя моден „Ориентал“, също като че си имал голям късмет със златото, а цялото време не си нито спал, нито ял там, ами си оплюсквал манджата и си се тръшвал да спиш в „Добро настроение“! Мислиш, че не съм те следил и не съм го разбрал, магаре с магаре?