Той се разсмя и се смя, докато очите му се насълзиха; чичо Били се смя също, макар че смехът някак застина на лицето му и ще не ще, трябаше да го закрие с носната си кърпа.
— И все пак — каза чичо Джим, след като пое дълбоко дъх, — божичко! Беше ме хванал страх… само за малко! Помислих си, че може наистина да си намерил злато… като получих първото ти писмо… и си реших кво ще правя! А после си спомних, че си от тия незаприщени улеи, дето не могат нищо да задържат и сигур щеше да го издрънкаш на мен на първо място. Затова чаках. И те открих, дърти грешнико!
Той се наведе напред и ръгна чичо Били в ребрата.
И какво щеше да направиш? — попита чичо Били след пристъп на истеричен смях.
Чичо Джим стана пак сериозен.
— Аз щях… щях… щях да се махна! От Фриско! От Калифорния! От Америка! Нямаше да мога да го понеса! Мисля, че нямаше да ти завидя на късмета! Никой друг нямаше да се зарадва като мен — Той пак се наведе напред и сложи гальовно ръка върху рамото на съдружника си. — Мисля, че не бих искал да взема нито един цент… но аз… ех! Нямаше да мога да го понеса! Да те видя теб, теб, дето те зарязах, да дойдеш тук, гъбясал от пари и с нови съдружници, нови приятели и да ме намериш мене… и тая барака… и… — Той посочи с жест на отвращение към ъгъла на стаята, отвращение, още по-нелогично и непоследователно след всичко казано току-що. — …И… и… тая метла!
В стаята настъпи мъртвешка тишина. И на чичо Били му се стори, че се е пренесъл пак в неугледната хижа в Кедровия стан онази съдбоносна вечер и пред него е лицето на съдружника му със странното непоколебимо изражение като тогава. Дори като че ли му се счу бученето на вятъра в боровете навън (той не разбра, че това беше далечното море.
Но след един миг чичо Джим отново заговори:
— Разбира се, ти си поспечелил малко, иначе нямаше да си тук?
— Да — с радост отговори чичо Били. — Да! Имам… — той се пресече и довърши със запъване: — Имам … ъ-ъ-ъ… няколкостотин долара.
— Охо! — весело възкликна чичо Джим. Той позамълча и после додаде сериозно: — Слушай! Дали са ти останали след всичките ти проклети щуротии в „Ориентал“ поне петстотин долара?
— Имам — започна чичо Били и се изчерви при първата си преднамерена и пресилена лъжа, — имам цели петстотин седемдесет и два долара. Да — довърши той колебливо, загледан плахо в съдружника си: — Толкова са ми останали.
— Я гледай ти! — възкликна със смях чичо Джим. След, това разпалено: — Виж какво, приятелю! Тогава всичко се нарежда! Аз имам деветстотин, добави към тях и твойге петстотин, пък аз зная едно малко ранчо, дето можем да го вземем за хиляда и двеста. Ето това е, за което съм пестил … това е, което си бях намислил! Никакво търсене на злато вече за мен! Там има колиба, два пъти по-голяма от старата ни хижа, близо деветстотин акра земя и два мустанга. С двама китайци можем чудо да направим! Кво ще кажеш… а? — Той протегна ръка.
— Дадено — светна чичо Били и стисна ръката на чичо Джим. Но усмивката му угасна и две бръчки прерязаха чистото, открито чело.
За щастие чичо Джим не забеляза това.
— Е, тогава, стари приятелю — каза той радостно. — тая вечер ще се повеселим както едно време, ще си направим празник! Имам тука малко уиски и тесте карти и ще му дръпнем една игра, разбираш ли, ама не на пари тоя път! Не, драги, ще играем на бобчета.
Изведнъж лицето на чичо Били отново просветна, но той каза с мрачно отчаяние:
— Не тая вечер! Трябва да ида в града. Тоя мой приятел ме чака да отидем на театър, (разбираш ли? Но утре ще съм тука, щом съмне и ще я уредим тая работа с ранчото.)
— Види ми се, че си нещо хлътнал по тоя приятел — изсумтя чичо Джим.
Сърцето на чичо Били се разтуптя от тази ревност на съдружника му.
— Не, но… трябва, нали разбираш — отвърна той и се позасмя.
— Слушай… да не е някоя тя, а? — рече чичо Джим. Чичо Били успя дяволито да му намигне и потвърди предположението с изчервяването си при тая лъжа.
— Били?
— Джим!
И под прикритието на тази празнична галантност чичо Били се измъкна. Той се затича в сгъстяващия се здрач и с труд се изкачи по подвижните пясъци до върха на дюната, където намери чакащото го ландо.
— Кой — попита чичо Били коларя с доверително снишен тон, — кой вие, тукашните, смятате за най-добър, най-голям и най-опасен игрален дом? Нещо най-модно, нали разбираш?
Негърът се захили. Това беше обикновеният случай с нямащ мяра прахосникзлатотърсач, макар може би и да беше очаквал по-друг въпрос и нареждане.