— Човек никога не знае какво може да изкара. Ами че ей тая сутрин наобиколих Източния връх, дето го знаеш, че е набъкан с кварц и злато, и без да искам си помислих колко много прилича на стария ми периметър при Ейнджъл. Трябва да отделя един ден да отида там и да направя някоя копка, ей тъй, за късмет. — Изведнъж той позамълча и добави: — Не е ли чудно, че тъкмо тая вечер ми заговори за тоя периметър? И това ако не е странно!
Той остави картите и загледа съдружника си с тайнствен вид. Чичо Джим прекрасно знаеше, че чичо Били вече много години редовно веднъж на седмица заявява за окончателното си решение да отиде при Ейнджъл, за да проучи периметъра си, и въпреки това наполовина прие твърдението на съдружника си, че има нещо тайнствено в тази работа, и в очите му се мярна безсмислено учудване. Но той се задоволи само да забележи предпазливо:
— Ти го спомена пръв.
— Това е още по-чудновато — доверително промълви чичо Били. — И съм го мислил и един вид съм се виждал там целия ден. Малко е чудно! — Той стана и затарашува между няколко изпокъсани и останали без корици книги в ъгъла. — Къде ли е отишъл тоя проклет съновник?
— Момчетата на Карсън го взеха назаем — отговори чичо Джим. — Без друго твойто не е било сън… само нещо като видение, а съновникът не се занимава с видения — Все пак той загледа съдружника си с известно съчувствие и добави: — Това ме подсеща, че оная нощ сънувах, че съм във Фриско в един малък хотел с купища пари и цялото време ми беше някак страшно и объркано.
— Ами! — учуди се съдружникът му с интерес, но и с упрек. — Че ти нищо не си ми казал за това! Много чудно е, че си изпитвал такива чувства, защото и аз съм ги изпитвал. Ей на, и тая вечер, като се връщах от извора, видях две гарги да подскачат на пътеката и си рекох: „Ако видя още една, ще е на късмет, положително!“. И ти ще си помислиш, че лъжа, ама като отидох до дръвника, ето че там имаше трета, кацнала на една цепеница — видях я така, както те виждам теб. Ще кажеш, че хората ще ми се смеят, ама това е точно каквото Джим Филдж е видял вечерта преди да направи голямата си находка!
Двамата се усмихваха, но все пак със стаена вяра и сериозност, толкова необикновено жалки, колкото и несъвместими с тяхната възраст и умствени способности. Нямаше обаче нищо чудно, че при тяхното занятие и при обстановката, в която живееха — всеки ден в атмосфера на надежда, очакване и случайност, надявайки се всяка сутрин на сляп удар с мотиката, който може да ги направи богати, — те виждаха поличби в природата, и чуваха мистични гласове в заобикалящите ги непроходими гори. Още по-малко за чудене бе това, че те бяха особено чувствителни към по-явните прищевки на случая и бяха комарджии, които залагаха на едно обръщане на картата, както се уповаваха на онова, което можеше да им открие една лопата изкопана пръст.
Ето защо беше съвсем естествено да се върнат от недействителния свят на знаменията към масата и картите си. Но едва бяха седнали, когато чуха пращене на съчки под нечии стъпки отвън и незапънатото резе на вратата им се вдигна. Влезе един по-млад жител на стана. Той промърмори свадливо „Здравейте!“, което можеше да мине за поздрав, а можеше да бъде и лек протест, че е намерил вратата затворена, придърпа при огъня столчето, от което чичо Джим току-що бе станал, изтръска мокрите си дрехи като някое нюфаундландско куче и седна. Не беше в никой случай прост, нито недодялан и това държане бе по-скоро проява на небрежна, самонадеяна, младежка фамилиарност, отколкото на грубост. Хижата на чичо Джим и чичо Били се смяташе за народно или „обществено“ притежание на стана. Отделни златотърсачи си назначаваха срещи там. „Ще се видим при чичо Били“ — беше обикновена уговорка. Към това се добавяше и недоизречената надежда за третейската намеса на съдружниците или правото да ги помолят да поизлязат вън, ако разговорът имаше частен характер. Въпреки всичко съдружниците никога не проявяваха никакви възражения и тази вечер, когато загледаха госта, в търпеливите, кротки добри очи на чичо Джим и чичо Били не се забеляза и сянка на неудоволствие от това нахълтване. Може би в погледа на чичо Джим проблясна искрица облекчение, когато видя, че никой не придружава госта и че това не е уговорена среща Нямаше да е приятно за двамата съдружници да стоят на дъжда, докато гостите разменят лични тайни в хижата им. Доброжелателството им може и да беше безгранично, но желанието да се излагат на лошото време можеше да има граници.
Чичо Джим дръпна откъм огнището едно огромно дърво и седна на най-сухия му край, след като гостът зае столчето. Младежът, без да се откъсне от недоволните си ядни размишления над огъня, разсеяно посегна назад за бутилката с уиски и тенекиеното канче на чичо Били, които последният побутна към него с гостоприемната си ръка. Но когато оставяше канчето, погледът му падна върху кутийката с хапчетата.