— Това какво е? — рече той с мрачно презрение. — Отрова за плъхове?
— Хапчета хинин … против треска — каза чичо Джим. — Най-новото нещо. Не пропуска влага като гумата! Вземи едно след уискито. Чичо ти Били и аз не сядаме да си починем вечер след работа, без да лапнем по едно. Вземи си, заповядай! Оставили сме ги тука за момчетата.
Колкото и да бяха свикнали съдружниците единият да възприема и да изказва пред хората мнението на другия, също както да разменят дрехите си, чичо Били все пак беше смаян и възхитен от въодушевлението, с което чичо Джим предлагаше неговите хапчета. Гостът взе едно и го лапна.
— Страшно горчи! — рече той и погледна домакините си с внезапно калифорнийско подозрение, че това може да е някой „номер“. Но честните лица на съдружниците го успокоиха.
— Тая горчивина, дето я усещаш — побърза да каже чичо Джим, — е точно туй, дето му дава силата. Някак я поболява маларията… и един вид наведнъж и с един удар прави вътрешностите непромокаеми! Разбираш ли? Сложи си още едно в джобчето на жилетката, ще плачеш за тях като дете преди да стигнеш у дома си. Ха така! Е, как вървят работите на твоя периметър, Дик? Гребеш злато, а?
Гостът вдигна глава и я обърна колкото да запрати през рамо отговора си срещу домакините.
— Не зная какво наричаш да „греба златото“ — каза той намръщено, — май че вие двамата, като си седите тука удобничко край огъня и пет пари не давате какво става вънка, ще кажете, че да имаш два фута вода на периметъра си значи да „гребеш злато“; мисля, че вие бихте сметнали сто и петдесет фута улей отнесен и отишъл по дяволите на Южния разклон за нещо като реклама за проклетия ви стан; сигурно вие бихте го взели за подтик, насърчаващ капиталовложителите! Няма да се изненадам — продължи той още по-мрачно, когато струя дъжд, влязла през широкия комин, се изсипа в тенекиеното му канче, — много ще ви прилича на вас двамата, както сте седнали тук и се тъпчете с вашия хинин… ако кажете, че тоя дъжд, дето вали от три седмици, е нещо, с което можем да се гордеем.
Всички в стана имаха дружелюбния и успокоителен обичай без всякакво основание да държат чичо Джим и чичо Били отговорни за сегашното му местоположение, за злочестините, времето, за всяко природно нещастие и по същия начин двамата съдружници имаха навика съвсем без всякакво основание да приемат всички тези порицания и да се извиняват.
— Той е един дъжд, дето е мек и уталожващ — каза благо чичо Били, — прави жилите и мишците по-гъвкави. Забелязал ли си, Джим — обърна се той натъртено към съдружника си, — забелязал ли си някога, че като работиш на лего, потта ти е някак гъста като пяна? Сякаш порите ти се отварят!
— Всеки път така ми става — отговори чичо Джим, — по-хубаво отколкото от тия скъпите сапуня. Гостът горчиво се засмя:
— Е, то си е ваша работа. Аз смятам да зарежа всичко утре и да си вдигна парцалите, да потърся нещо друго. Все няма да е по-лошо от това тука.
Двамата съдружници изглеждаха огорчени, макар и да бяха свикнали с такива избухвания. Всеки, който намислеше да се махне от Кедровия стан, първо използуваше решението си като закана срещу тези търпеливи хорица, по примера на някакви избягали племенници, или разиграваше цяла сцена.
— Обмисли го още веднъж, преди да се махнеш — каза чичо Били.
— Виждал съм и по-лошо време, преди ти да дойдеш — бавно рече чичо Джим. — Вода бе заляла целия бряг, кал толкова дълбока, че не може човек да стигне при Ейнджъл за чувал брашно, та трябваше да ядем кедрови орехи и зайци. И въпреки това… оставахме в стана и пак сме си тука!
Мекушавият отговор като че вбеси госта. Той скочи на крака, отметна дългата си мокра коса от хубавото, но ядосано лице и опръска с няколко капки съдружниците.
— Да, тъкмо това е! Точно на това се чудя! Все тука си седите и не мърдате! И тука ще си седите и ще мухлясвате, докато не умрете от глад или се удавите! Тука сте си — двама мъже, които трябваше да бъдат в света и да играят ролята си като двама възрастни, — не се помръдвате оттука като деца, които играят на къща в гората, играете на работа в нещастните си кални изкопи и сте доволни. Двама мъже, още достатъчно млади, за да си отземете от удоволствията в живота, да ходите по балове или театри, или да ухажвате момичета, и все пак достатъчно стари, за да бъдете женени и да си имате семейства, а вие сте доволни да стоите в това Дивотино, стари ергени, животувате като просяци от някой приют. Точно на това се чудя! Казвате, че така ви харесва? Казвате, че се надявате с постоянството си да намерите златна жила — и какво значение ще има то за вас? Какви са вашите шансове? Колцина от нас са изкарали и изкарват повече, отколкото за прехрана? Казвате, че на драго сърце делите всичко поравно и го делите, а стига ли ви на двамата? В същност не се ли подяждате един друг? Не се ли тормозите един друг, не пресичате ли борбата един на друг, като затъвате все по-дълбоко и по-дълбоко в калта на тоя проклет стан? И както затъвате, не давате ли на другите тука със своята възраст и положение надежди, които сами знаете, че не може да се изпълнят?