Така мина зимата и дъждовете и настъпиха дните на безоблачното небе и звездните студени нощи. Водите все още прииждаха от снега, натрупан високо в проходите на Сиера Невада, и брегът се наводняваше, но и това мина и остана само слънчевият блясък. Колкото еднообразни и да бяха годишните времена, в стана настъпи леко раздвижване с обновяването на мъзгата в боровете и кедрите. И тогава един ден странна възбуда обзе брега на реката. Златотърсачите тичаха насам и натам, но главно се трупаха на периметъра на чичо Били, известен все още под името на бившите съдружници „Фол и Фостър“. Към възбудата се добавиха и няколко бързи револверни гърмежа явно отправени безцелно в небето и от някого в края на тълпата. Навалицата се разстъпи и се появи чичо Били, пребледнял, загубил ума и дума, залитащ по малко от потупванията по гърба и ръкостисканията на целия стан. Защото на чичо Били му беше проработил късметът — току-що беше попаднал на залеж, грубо преценен за около петнадесет хиляди долара!
Макар в този върховен момент да му липсваше лицето на стария му съдружник, той не можеше да не види непресторения възторг и ликуване в очите на всички, които го заобикаляха. За безгрижния; но несигурен живот на тези хора бе типично сполуката и късметът да не будят завист у неспоходените от щастието, а да се приемат като обещание и поличба за сбъдване на собствените им надежди. Златото беше там — природата бе открила тайната си. Щедростта й нямаше предписани граници. Толкова силно бе това убеждение, че един многострадален, но все още не изгубил надежда златотърсач се наведе и потупа един голям камък с възклицанието „Добричката майка лемя!“.
Откритието бе последвано от празнуване вечерта и припряно съвещание сутринта със специалист по минното дело и спекулант, привлечен в стана от добрите новини, а сетне, още на другата вечер за безкрайно изумление на Кедровия стан — чичо Били тръгна с чек за двадесет хиляди долара в джоба за Сан Франциско, като се сбогува завинаги с периметъра си и със селището.
Когато пристигна на кея в Сан Франциско, чичо Били беше малко сащисан. Златните врата отттатък не се виждаха от идващата откъм морето мъгла, която беше забулила и целия град, и по сивите улици, които се изкачваха нагоре по още по-сиви песъчливи хълмове, блещукаха вече лампи. Като жител на Запада, израснал край вътрешни реки, той бе изумен и омаян от морските кораби с високи мачти и някакво странно усещане за близостта на тайнствения океан който не бе виждал никога. Но елегантно облечените мъже и жени и минаващите каляски го стреснаха и изведнъж го, обзе чувството, че е чужд и далечен на всичко, което вижда. Беше мечтал да се яви при стария си съдружник с работните си дрехи и да тупне на масата пред него чек за десет хиляди долара — неговият дял от бившия им периметър. Но като гледаше тези блестящи минувачи, внезапно го обхвана неочаквана плахост. Беше чувал за един евтин общодостъпен хотел, много посещаван от завръщащи се златотърсачи, които влизаха през гостоприемната му врата, през която лесно се стигаше и до разни дюкяни, и след няколко часа излизаха като разкошни модни пеперудки, оставили там стария си пашкул. Натам се запъти той; оттам се появи след това с одеяния крещящо нови и не по мярка. Но не беше пожертвувал брадата си, та в хубавото му слабо лице все още имаше нещо представително и оригинално, което надделяваше над евтината баналност на дрехите. Когато стигна до пощата, той пак се смути от огромните размери на сградата и се обърка пред застъклените малки квадратни пощенски кутии, които заемаха цяла стена, и също толкова тъмни заключени дървени кутии с добре изписани номера. Сърцето му се разтуптя, той помнеше номера, а пред него имаше гише и чиновник на него. Чичо Били се наведе напред.