— Можете ли ми каза дали тоя човек, на когото е кутията шестстотин и деветдесет, е тук?
Чиновникът се облещи, накара го да повтори въпроса и се обърна назад. Но почти веднага пак се показа на прозорчето с две-три захилени лица до неговото, явно надвесили се зад рамената му. Той помоли чичо Били да повтори въпроса си още веднъж. Чичо Били го повтори.
— Защо не отидеш да видиш дали номер шестстотин и деветдесет е в кутията си? — запита първият чиновник, като се обърна с престорена строгост към един от другите.
Чиновникът се отдалечи, върна се и отговори много сериозно:
— Беше там преди един момент, но излезе да си поразтъпче краката. Човек се схваща там на тясно и той не може да го издържи повече от десет часа без прекъсване.
Но наивността си има граници. Чичо Били вече беше усетил колко грешно бе смятал, че съдружникът му е официално свързан с тази сграда; бузите му се изчервиха и пак пребледняха. Зениците на сините му очи многозначително се свиха и заприличаха на черни точки.
— Ако ме пуснете зад това прозорче, младоци такива — каза той със същата сериозност, — ще ви покажа как мога да ви смаля достатъчно, за да влезете в тая кутия, без да ви е тясно! Но аз само исках да зная къде живее Джим Фостър.
На тези думи първият чиновник отговори пак небрежно, но учтиво:
— С едно писмо, пуснато в неговата кутия, ще можете да получите сведения за това — каза той; — ето ви хартия и молив да го напишете веднага.
Чичо Били взе листа хартия и се зае да пише:
„Току-що пристигнах тук. Ела да се видим във…“ — Той се поспря. Хрумна му блестяща идея — можеше да смае стария си съдружник и тези хвалипръцковци на гишето: ще сложи името на най-новия „шикозен“ хотел в Сан Франциско, който бил приказен със своя разкош. Той добави „хотел «Ориентал»“ и без да сгъне листа, го мушна през прозорчето.
— Не искате ли плик? — попита чиновникът.
— Сложете марка там на ъгълчето — отговори чичо Били, като остави една монета и ще стигне и така.
Чиновникът се усмихна, но залепи марка и чичо Били си тръгна.
Но това беше краткотраен триумф. Чичо Били се разочарова, че намирането на посочения от приятеля му адрес с нищо не му помогна да открие къде живее той и му се стори, че с това чичо Джим става още по-далечен, че се загубва в големия град. Освен всичко друго сега трябваше да направи действителен собствения си адрес и да наеме стая в хотел „Ориентал“. И той отиде там. Мебелировката и украсата дори и за онези ранни дни на хотелските сгради в Сан Франциско бяха разточителни и прекомерно пищни и чичо Били се почувствува отритнат и самотен в тази чужда обстановка. Но нае хубав апартамент, плати още веднага в аванс и полууплашен излезе, за да блуждае безцелно из града с трескавата надежда да срещне стария си съдружник. Вечерта безпокойството му нарасна, той загуби смелост пред дългата редица маси в украсената с колони столова, пълна с елегантно облечени мъже и жени, напусна спалнята си с тапицираните й с атлазен брокат столове и позлатено легло, избяга в скромната си квартира в странноприемницата „Добро настроение“ и утоли глада си в евтината й гостилница сред бивши златотърсачи и новопристигнали емигранти от Изтока. Два-три дена минаха в това чудновато двойно съществуване. Три-четири пъти на ден той се отбиваше с престорена непринуденост и нехайство във великолепния хотел „Ориентал“, поискваше ключовете от чиновника, питаше за писмото, което все не идваше, отиваше в стаята си, гледаше разсеяно през прозореца минаващото долу множество с надеждата да види своя съдружник, когото не можеше да намери, и след това се връщаше в странноприемницата „Добро настроение“, за да си почине и да се нахрани. На четвъртия ден получи къса бележка от чичо Джим — беше в обичайния му жизнерадостен, но сбит и делови стил. Много съжалявал, но трябвало да замине от града по важна и доходна работа, обаче се надявал скоро да се върне и да се срещне със стария си съдружник. За първи път имаше и нещо шеговито — вярвал, че чичо Били няма „да види всички забележителности“ преди той, чичо Джим, да се върне. Колкото и разочароващо да бе това забавяне за чичо Били, в него просветваше и лъч надежда — писмото беше прехвърлило мост през тази бездна, която като че ли зееше между тях в пощата. Бившият му съдружник бе приел неговото идване в Сан Франциско без въпроси и беше намекнал за подновяване на старата им близост. Защото чичо Били с цялото му доверчиво простодушие се измъчваше от две терзаещи го съмнения: едното, дали чичо Джим с новата му елегантност на „гражданин“ — като тези, които виждаше из улиците — би приел недодяланата му дружба; другото, дали той, чичо Били, не би трябвало веднага да му каже за новото си положение. Но както всички слабохарактерни, неразсъждащи хора, не можеше да се откаже от старото желание да смае чичо Джим, като му даде неговия дял от намереното злато още щом спомене за него, и се съмняваше, може би с известно основание, дали Джим ще иска да го види, след като чуе за големия му късмет. Защото чичо Били още си спомняше със страх неочаквания устрем на чичо Джим към самостоятелност и непреклонната педантичност, която го накара упорито да изпълни задължението си при Играта на карти.