Тъкмо посягаше обезсилен към Уифъл, когото беше изпуснал в страданията си, с надеждата, че вълшебните му страници ще му подействат обезболяващо, и лейди Констанс нахлу в стаята.
— Кларънс!
— Ъ?
— Кларънс, казвал ли си на Аларик, че искаш да запишеш Императрицата за участие в надбягванията в Дерби?
— Не, казах му, че не смятам.
— Тогава не те е разбрал. Заяви, че си му казал. И настоява да намеря психиатър, който да те прегледа най-обстойно.
— Ама че наглост!
— Тъй че веднага трябва да заминеш за Лондон.
За пореден път Уифъл се изплъзна от безжизнените пръсти на лорд Емсуърт.
— Да отида в Лондон?
— Хайде, Кларънс, моля те, не ми създавай проблеми. Няма защо да ми казваш, че мразиш Лондон. Въпросът е от жизнена важност. От момента, когато пристигна Аларик, имам чувството, че той трябва да е под наблюдението на добър психиатър, но не можех да измисля как да го направим, без да го обидим. Това решава проблема. Познаваш ли сър Родерик Глосъп?
— Никога не съм го чувал.
— Говори се, че е най-добрият в тази област. Лейди Гимлет ми довери, че е направил чудеса с проблемното дете на сестра й. Искам още днес следобед да отидеш в Лондон и да го доведеш със себе си. Покани го утре на обяд в клуба си и му обясни положението. Увери го, че разходите не са пречка и че трябва да дойде с теб. Той ще ни каже какво е най-доброто за клетия Аларик. Надявам се да се справим с някоя простичка форма на лечение. Трябва да хванеш влака в два часа.
— Много добре, Кони. Щом казваш.
Когато вратата се затвори, на лицето на лорд Емсуърт се появи странно изражение. Беше изражението на човек, който току-що е преживял чудо. Коленете му леко трепереха, когато стана и отиде до лавицата, където червено-златната подвързия на справочника на Дебрет блестеше като лъч светлина, пътеводещ захвърлен от бурята мореплавател.
Икономът Бийч чу звънеца и се представи в библиотеката.
— Да, милорд?
— О, Бийч, искам да ми поръчаш междуградски разговор. Не знам номера, но адресът е Икнъм Хол, Икнъм, Хампшир. Ще говоря лично с лорд Икнъм.
— Много добре, милорд.
— А когато се свържеш — рече лорд Емсуърт и хвърли нервен поглед през рамо, — прехвърли разговора в спалнята ми.
3.
Ако бъфи-порсънът ви е в ред, пътешествието от Лондон до Хампшир не отнема много време. Понго Туисълтън се справи добре и пристигна в Икнъм Хол малко преди обяд, всъщност точно в момента, когато лорд Емсуърт в далечния Шропшир седеше в библиотеката на замъка Бландингс над своите „Грижи за прасето“ от Уифъл.
Насред алеята за коли, където рододендроните прикриваха остър завой, Понго за една бройка да направи близък контакт с ролса на Икнъм Хол, който се движеше срещу него, а камарата багаж на покрива му го накара да се уплаши, че се е разминал на косъм с чичо си. Но всичко се оказа наред. Когато пристигна в къщата, го откри, застанал на стъпалата.
Фредерик Олтамонт Корнуолис Туисълтън, пети граф Икнъм, беше висок, тънък, изискан на вид мъж със засукани мустаци и бдителни, проницателни очи. Педантичното отчитане на календарното време го поставяше извън първата младост. Пролетта, съживяваща в момента Англия с редуващите се виелици и слънце, беше една от многото, минали през главата му, оставяйки я посребрена. Но точно както годините не бяха успели да го лишат от стройната фигура, така бяха безсилни и пред непокорния му дух. Заедно с младежката талия бе съхранил и бодрия си ентусиазъм, и свежите, непокътнати виждания на леко недоразвит гимназист, макар че както сам признаваше, върховите му изяви бяха в Лондон.
Точно поради тази причина Джейн, графиня Икнъм, беше преценила благоразумно, че съпругът й трябва да прекара залеза на живота си неотлъчно в провинциалното си имение и стигна дори дотам, че го заплаши, ако някога се опита да се промъкне скришом в Лондон, да го одере с тъп нож. А приветливото му лице в момента се оживяваше от някакъв вътрешен блясък поради мисълта, че тя току-що бе заминала на дълго гостуване в далечни земи. Беше предан на другарката си в живота и никога не бе спрял да смята, че е най-милото създание, отговорило с „да“ на свещеническия въпрос: „Съгласна ли си?“, но не можеше да отрече факта, че отсъствието й щеше да го улесни в поемането на няколко глътки лондонски въздух, който предпазва мъжа от ръждясване и го сближава с най-новите достижения на напредничавата мисъл.
При вида на племенника веселостта му се удвои. Беше силно привързан към Понго, в чиято компания бе преживял едни от най-щастливите и поучителни часове в живота си. Денят, прекаран от двамата на кучешките надбягвания, още пълнеше кошмарите на младежа.