Лорд Икнъм със съжаление поклати глава.
— Уви, момчето ми, ухото, което се мъчиш да отхапеш, макар и не безчувствено, е неспособно да ти помогне. Тук настъпи преврат във финансовото ведомство. Преди известно време леля ти за жалост реши да поеме семейния бюджет в свои ръце и лично да го управлява, като ме остави само с онези джобни пари, които ми трябват за тютюн, самоуважение, топки за голф и други дреболии. Издръжката ми възлиза на десетачка.
— Боже мой! А Ърб ще ме потърси отново в сряда.
Очите на лорд Икнъм преливаха от съчувствие и разбиране, когато потупа рамото на племенника си. Беше се върнал назад във времето и виждаше себе си, буен двайсетгодишен юнак, внимателно залепил си дебели черни мустаци с цел заблуда на починал вече букмейкър, въртял бизнес под името Джими Безопасния.
— Знам как се чувстваш, момчето ми. Всички сме минали по този път — от Кентърбърийския архиепископ, доколкото знам, надолу. Преди трийсет и шест години изпълзях от един прозорец и се спуснах по улука, за да избегна срещата с мускулест индивид на име Сид, назначен от букмейкър — мой тогавашен кредитор, със същите изпълнителски функции като твоя Ърб. И добре, че се измъкнах, макар че доколкото си спомням, тежък настолен часовник профуча на косъм от главата ми. Има само един изход. Трябва да се обърнеш към Хорас Дейвънпорт.
Горчива усмивка разкриви устните на Понго.
— Ха! — кратко възкликна той.
— Искаш да кажеш, че вече си опитал? И си се провалил? Лоша работа. Все пак няма място за униние. Без съмнение си подходил неправилно. Струва ми се, че ако към него тактично се обърне мъж с моята представителност и достойнство, ще се окаже по-дащен. Остави на мен. Ще вляза под кожата му от твое име. Нещата, на които съм способен през пролетта, буквално нямат чет и брой.
— Но ти не можеш да стъпваш в Лондон.
— Не мога да стъпвам в Лондон ли каза? Не те разбирам.
— Леля Джейн не спомена ли, че ще те одере жив, ако отидеш?
— Вярно, каза някаква глупост в този смисъл. Но ти май си забравил, че тя е на път за Южна Франция.
— Да, но е оставила Валерия да те държи под око.
— Разбирам мисълта ти. Да, сега, като го спомена, може и да е хранила някаква надежда, че Валерия ще наблюдава с любящо око всичките ми действия по време на отсъствието й. Но, радвай се, Валерия няма да остане дълго. Ще я върнеш в Лондон с колата си.
— Така ли?
— Да. Тя още не го знае. Всъщност подразбрах, че възнамерява да стои няколко седмици, но смятам, че ще успееш да я привлечеш на своя страна.
— Какво искаш да кажеш? Не можеш да я изгониш.
— Мило мое момче! — шокира се лорд Икнъм. — Разбира се, че няма да я гоня. Но човек си има своите методи. А, ето я — продължи той, когато момичешка фигура се появи иззад ъгъла на къщата. — Валерия, скъпа, Понго е тук.
Валерия Туисълтън беше поспряла, за да проследи минаващ наблизо охлюв с хладни и непроницаеми очи, сякаш той бе Хорас Дейвънпорт. Когато вдигна очи, тя пренесе същия поглед върху брат си.
— Виждам — отбеляза високомерно. — И що ще тук?
— Дошъл е да те върне в Лондон.
— Нямам никакви намерения…
— Нищо — продължи лорд Икнъм — не може да бъде по-прекрасно за мен да се навърташ наоколо и да разсейваш самотата ми, но Понго смята, и съм длъжен да се съглася с него, че правиш голяма грешка, като бягаш така.
— Какво правя?
— Опасявам се, че така конструктивните личности биха нарекли напускането ти на Лондон след случилото се. Знаеш какви са хората. Подиграват се. Злорадстват. Смеят се зад гърба ти. Разбира се, с истинските приятели положението е различно. Те ще изпитват само нежна жалост. Ще гледат на теб като на ранено животно, пропълзяло в бърлогата си, и ще те разберат, ще ти съчувстват. Но, повтарям, че по мое мнение правиш грешка. Ние, Туисълтънови, винаги сме вирили гребен в тежки времена и признавам, че на твое място първият ми импулс би бил да се показвам какъвто съм си винаги — весел, усмихнат, безгрижен… Да, Когс?
От вестибюла се беше появил икономът.
— Междуградски разговор за вас, милорд.
— Идвам веднага. Помисли за тези неща, скъпа.
Известно време откъм Валерия Туисълтън долитаха звуци като от тенджера под налягане. После рязко спряха и зъбите й неприятно изтракаха.
— Понго, можеш ли да почакаш десетина минути да си стегна багажа? — попита тя.
Влезе в къщата, а Понго запали почтителна цигара. Не одобряваше чичо си Фред, но не можеше да не се възхити от работата му.
Лорд Икнъм се върна и се огледа.
— Къде е Валерия?
— Горе, опакова си багажа.
— А, значи е решила все пак да тръгне? Умно. На телефона беше старият Емсуърт. Ти май не го познаваш? Живее в замъка Бландингс в Шропшир. Аз самият слабо го познавам, но е брат на мое старо другарче. Иска утре да обядвам с него в клуба му. Нещата се подреждат прекрасно. Ще оправим сутринта работата с Хорас. Ще се срещнем в дванайсет в „Търтеите“. А сега ела да обърнеш едно на крак. Бог да ми е на помощ, но мисълта, че утре ще съм отново в Лондон, ме окриля. Чувствам се като дете, което ще водят на цирк.