Понго се вкопчи в гишето на портиера. Стоте килограма на същия затанцуваха пред очите му.
— Начернен?
Някакво движение в коридора привлече вниманието им. Клод Пот, придружен от комисия, се бе запътил към телефонната будка. Измъкна дръвчето изпод вратата и като я отвори, от нея изникна възмутена до дън душа фигура.
Природата е създавала не един урод, но малко бяха по-уродливи от изхвръкналия от телефонната кабина и понесъл се по коридора край малката групичка до гишето на портиера, през вратата на клуба, навън по стъпалата и метнал се в първото спряло такси.
Лицето на този индивид, както беше подчертал и портиерът, имаше непрогледно черен цвят. Върлинестото му тяло беше обвито в трико със същия траурен оттенък плюс наметало от леопардова кожа. На главата му се кипреше внушителна корона от щраусови пера, а в лявата ръка стискаше дървено копие. Носеше очила с рамки от костенуркова коруба.
Понго се олюля и се облегна на гишето, а лакътят му бе подкрепен от дружеска ръка.
— Да се измъкваме, а, момчето ми? — прошепна лорд Икнъм. — Тук няма какво повече да те задържа, а една среща с Уфи Просър в този момент би била прекалено болезнена. Да последваме примера на Хорас, той май тръгна за вкъщи, и да го поразпитаме за това негово идване и бягство. Кажи ми, колко заложи Уфи Просър от твое име? Петдесет лири?
Понго кимна отчаяно.
— Тогава да обобщим фактите. Авоарите ти са на нулата. Дължиш двеста на Джордж Бъд и петдесет на Уфи Просър. Ако не платиш на Уфи, той вероятно ще докладва за теб пред клубния комитет и ще те изхвърлят на улицата, където несъмнено Ърб ще те чака с разтворени обятия. Да — впечатли се лорд Икнъм, — никой не може да твърди, че не водиш пълноценен живот. За провинциалист като мен това е твърде стимулиращо. Човек се чувства в центъра на събитията.
Двамата отидоха в Блоксъм Маншънс и бяха информирани от Уебстър, че господин Дейвънпорт е в банята.
5.
Този Хорас, който след около десет минути влезе в библиотеката, облечен с пижама и халат, беше къде-къде по-приемлива гледка от вдъхващата погнуса фигура, изхвръкнала неотдавна от телефонната кабина на „Търтеите“, но все още очевидно страдаше. Лицето му, натрито с масло и изстъргано до основи със сапун и вода, блестеше в нежно розово, но иначе бе изтерзано, с потъмнели от мъка очи.
В тези очи, когато се спряха на по-възрастния гост, се появи и израз на тревога. Хорас Дейвънпорт познаваше случаите, когато родственици на изоставени девойки се явяваха в дома на негодника с камшик в ръка.
Но държането на лорд Икнъм го успокои. Макар да смяташе Хорас за умствено недостатъчен, графът иначе го харесваше и сега се трогна от несретността, която излъчваше.
— Как си, драги ми приятелю? Наминах по-рано сутринта, но не си беше вкъщи.
— Да, Уебстър ми каза.
— А когато преди малко те зърнах в „Търтеите“, май бързаше и не беше в настроение за разговори. Исках да си поговорим за злощастния разрив между теб и Валерия. Тя накратко ми снесе фактите в качеството си на очевидец.
Хорас преглътна някаква буца.
— Нима?
— Да. Снощи си бъбрих с нея и името ти беше споменато между другото.
— Нима?
— Да. Всъщност бих казал, че тя доста се разпростря върху теб. Трябва да признаем, че Валерия е много гневна.
— Да.
— Но това не бива да те тревожи — весело заяви лорд Икнъм. — Ще й мине. Убеден съм. Когато достигнеш моята зряла възраст, ще знаеш, че е отличен признак едно момиче да говори за мъж като за оцъклен недодяланик и да твърди, че най-горещото й желание е да го вари бавно във вряло олио и да гледа как се гърчи.
— Това ли каза?
— Да, беше категорична, което, както усетих, е знак, че любовта още трепти. Съветът ми е — дай й ден-два да се поохлади и започни да й пращаш цветя. Тя ще ги къса на парченца. Изпрати пак. Тя ще ги стъпче в праха. Изпрати нови. И много скоро, ако постоянстваш, ще разбереш, че малката дневна доза дава резултат. Очаквам пълно размекване в първата седмица на май.
— Разбирам — мрачно заяви Хорас. — Е, това е чудесно.
Лорд Икнъм се разтревожи.
— Не изглеждаш зарадван.
— А, не, зарадван съм.
— Тогава защо продължаваш да приличаш на умряла риба?
— Ами защото, в интерес на истината, в момента ме тревожи нещо друго.
Понго наруши продължилото двайсет минути мълчание. Откак влезе в апартамента, стоеше със скръстени на гърдите ръце, сякаш издялан от скала.
— А, тъй ли? — възкликна той. — А мен пък ме тревожи нещо още по-друго. Ти, проклети Хорас Пендълбъри-Дейвънпорт, заяви ли ми ясно и категорично, че ще ходиш на бала, маскиран като бой скаут, или не? Признай си! Каза ли ми, или не ми каза?