— Не ми казвай — намеси се лорд Икнъм. — Нека отгатна. Поли?
— В плът и кръв. И тогава целият аспект на взаимоотношенията претърпя коренна промяна. Тъкмо ми разтриваше лакътя и казваше какви добри приятелчета сме били винаги и ме питаше спомням ли си дните, когато сме лудували в дома на баща ми, когато изведнъж си глътна езика. Стана патладжанено морав, а в следващия миг направи италианска сцена… ругаеше мен… ругаеше Поли… С други думи, показа съвсем различна страна на характера си. Е, знаете какво става, когато подобно нещо се случи в Албърт Хол. Хората започват да се скупчват, да задават въпроси. И така от дума на дума се ядосах и сигурно го направих, защото съм бил ядосан. Беше грешка, разбира се. Сега го съзнавам.
— Кое?
— Ръгнах го с дървеното си копие. Подчертавам — заяви Хорас, — че не съм искал да го направя. Не беше предумишлено. Просто се опитвах да го озаптя. Но не прецених разстоянието и в следващия миг той се държеше за корема и ми налетя със зловещ блясък в очите. Затова го намушках отново и тогава нещата още повече се разгорещиха. А това, което доведе до моето арестуване, беше фактът, че той успя да се промуши покрай копието и да ме светне по ченето.
Лорд Икнъм не успя да свърже причината със следствието.
— Но никой полицай, колкото и да е смахнат, не би арестувал човек само защото са го фраснали в ченето. Май си объркал фактите. Вероятно, ако вникнем по-дълбоко, ще се окаже, че Рики е бил гост на улица Марлборо.
— Не, всъщност след като ме фрасна, главата ми се замота и аз вече не знаех какви ги върша. Всичко пред очите ми се размъти и аз започнах бясно да ръчкам с копието в посоката, където ми се струваше, че се намира седалището на раздора. Но след известно време установих, че мушкам една Мария Антоанета. Останах крайно смаян. Всъщност от доста време си бях смаян. Усещах, че копието потъва в нещо меко, пък и се учудих, че Рики е толкова месест и има такъв писклив глас. И тогава, както вече казах, открих, че това не е Рики, а онази Мария Антоанета.
— Мм… да, смущаващо.
— Доста. Кавалерът на жертвата извика полицията. А най-лошото е, че дотогава Рики се беше смотал нанякъде. Още в началото на суматохата го бяха хванали за врата и изхвърлили навън. Тъй че когато полицията пристигна и ме видя да се мятам като очумял с копие в ръка, без някой да ме предизвиква поне видимо, ми беше трудно да ги убедя, че съм невинен. Тази сутрин магистратът беше доста суров. Та сигурни ли сте, че Рики не се спотайва отвън?
— Нямаше и помен от него.
— Тогава ще се облека и ще отида да видя Поли.
— С каква цел?
— Ами, по дяволите, искам да я накарам да иде при Рики и да му обясни, че поведението ми спрямо нея е било крайно безупречно. В момента той храни мисълта, че съм някакъв… Кой беше оня, дето нямаше проблеми с противниковия пол?… Някой си Доналд.
— Доналд Дък?
— Дон Жуан. Ако не обясня час по-скоро на Рики, че не съм Дон Жуан и не съм се лигавил с Поли, ще се случи най-лошото. Нямате представа какъв беше снощи. Пяна му излизаше от устата. Трябва веднага да отида да я видя.
— А ако той се появи, докато си при нея?
Хорас замръзна, както се беше забързал към вратата.
— Не помислих за това.
— Така е.
— Смятате, че ще е по-добре да й телефонирам?
— Не смятам нищо подобно. Не можеш да проведеш такива деликатни преговори по телефона. Езикът на очите… дребните умолителни жестове с ръце… Очевидно трябва да възложиш задачата на посредник. А какъв по-добър посредник от тук присъстващия Понго?
— Понго?
— Най-сладкодумният оратор, когото майка е раждала. Неговата майка. А, знам какво си мислиш — рече лорд Икнъм. — Смяташ, че той ще посрещне хладно задачата, защото неотдавна си отказал да му заемеш малко пари. Мило момче, Понго е твърде широко скроен и прекрасен човек, за да ти откаже помощта си само по тази причина. Освен това за награда ти без съмнение ще му услужиш с дребната сумичка.
— Но той каза двеста лири.
— Двеста и петдесет. Невинаги говори ясно.
— Това са страшно много пари!
— За човек с твоето състояние като цена за сигурността и спокойствието? Проявяваш скъпернически дух, какъвто не бих желал да виждам у теб. Бори се с него.
— Но, по дяволите, защо всички непрекъснато ми искат пари?
— Защото ги имаш, момчето ми. Това е наказанието, което изтърпяваш, задето една от прабабите ти не е можела да откаже на Чарлс Втори.