Тъкмо беше започнал да го чете за трети път, когато до слуха му достигна звукът от превъртането на ключ, и в мига, когато чевръсто пъхна документа на мястото му, вратата се отвори и в стаята влезе извънредно висок младеж, комуто обаче липсваха ширината на плещите и могъществото на крайниците, правещи ръста внушителен. Природата бе разтегнала Хорас Дейвънпорт надлъж, но бе забравила да прибави нещо нашир и човек лесно би си представил как Евклид при евентуална среща с него би сръгал приятеля си в ребрата и би прошепнал: „Онзи човек точно илюстрира определението ми за права линия като нещо безкрайно дълго и лишено от широчина.“
В далечния север на тази безкрайност фигурираше лице, украсено с очила в костенуркови рамки и толкова благо изражение, че при вида му Понго отново се занадява на най-доброто.
— Здрасти, Хорас — рече той почти весело.
— Здравей, Понго. Тук ли си? Уебстър разказа ли ти за последните подвизи на чичо ми?
— Накратко. Теорията му е, че старецът се е ядосал от нещо. Съвпада ли с фактите?
— Напълно. Беше ядосан от много неща. На първо място, днес заминава за провинцията и разчиташе Бакстър, секретарят му, да отиде с него. Винаги обича да има компания, когато пътува с влак.
— Сигурно за да му играе екзотични танци и като цяло да го развлича.
— Но в последния момент Бакстър заявил, че трябва да остане в Лондон и да свърши някаква работа в Британския музей във връзка с оная семейна история, с която чичо Аларик се занимава от години. Та това от самото начало го направи раздразнителен. А преди да дойде тук, отишъл при братовчед ми Рики и той успял да му вдигне кръвното. Тъй че пристигна във взривоопасно настроение. Когато седнахме да обядваме, ни поднесоха суфле, което приличаше на вкиснат крем карамел. Това не допринесе за разведряване на напрежението. А когато си изпихме кафето и дойде време да тръгва за гарата, ми нареди да го изпратя и аз отказах. Това го отприщи. Хвана ръжена и се развилня.
— Защо не отиде да го изпратиш?
— Не можех. Закъснявах за урока по танци.
— Щях да те питам за това. Какъв е този внезапен бяс?
— Валерия настоя. Каза, че танцувам като едногърба камила, страдаща от световъртеж.
Понго не можеше да упрекне сестра си. В интерес на истината, сравнението й правеше чест.
— И как се справяш?
— Мисля, че напредвам. Поне Поли твърди така. Поли смята, че ще мога да ида утре на бала. На Бохемския бал в Албърт Хол. Ще се маскирам като бой скаут. Искам да заведа Валерия и да я изненадам. Поли мисли, че ще се справя.
— Но Вал не е ли в Льо Туке?
— Днес се връща.
— А, ясно. И коя е тази Поли, за която не спирам да чувам?
— Момичето, което ме учи да танцувам. Запознах се с нея чрез Рики. Тя му е приятелка. Поли Пот. Тя е мило, симпатично момиче, тъй че когато на бял свят излезе тая работа с едногърбата камила и световъртежа, я помолих да ми даде няколко урока.
Остра жал към момичето прониза сърцето на Понго. Самият той учеше за държавния си изпит по право и понякога му се струваше, че няма да издържи на напрежението, но сега разбра, че в сравнение с изпитанието на Поли Пот положението му направо е розово. Между опитите да извлече нещо разбираемо от писанията на господата Коук и Литълтън и преподаването на танци на Хорас Дейвънпорт имаше значителна разлика и човекът, заел се с втората задача, бе изтеглил тежкия жребий. Лошото, мислеше той, е, че Хорас е толкова висок. Човек с такава дължина осъзнаваше какво правят краката му едва след известно време. Би трябвало да го срежат на две и направят двама Хорасовци.
— Поли Пот значи. Роднина ли е на Клод Пот, частния детектив?
— Дъщеря му е. Какво знаеш за частния детектив Клод Пот?
Понго неловко се размърда. Твърде късно осъзна, че сам се е натресъл.
— Ами, старче, истината е, че когато преди малко минах покрай писалището ти, случайно хвърлих поглед върху онзи документ…
— Бих искал да не четеш писмата ми.
— Така е, прав си. Но видях, че това не е писмо, а само документ. Затова му хвърлих един поглед. Помислих си дали не е нещо във връзка с което би потърсил съвета ми, знаейки какво юридическо светило съм, и реших, че ще спестим време, ако се запозная предварително.
— И сега, предполагам, ще отърчиш при Валерия да й изпееш, че съм плащал на детективи да я следят, докато е била в Льо Туке.
Ослепителна светкавица споходи Понго.
— Божке! Такава ли била работата?
И той сви неодобрително устни — не твърде видимо, защото все още се надяваше да прокара идеята за заема, но все пак достатъчно, за да подскаже, че Туисълтънови не са лишени от гордост и мразят сестрите им да бъдат душени от детективи. Хорас безпогрешно отгатна мислите му.