— Не мога, лорд Е.
— Ъ? Но защо?
— Не съответства на достойнството на професията ми.
Лорд Икнъм възрази срещу подобно надменно отношение.
— Не ми дрънкай подобни глупости, Горчица. Ти и достойнство! Никога не съм чувал подобна нелепост.
— Човек трябва да се уважава.
— Какво общо има самоуважението? В отмъкването на свине няма нищо infra dig3. При други обстоятелства лично щях да се заема, без да ми мигне окото. А съм един от най-надменните мъже в Хампшир.
— Е, между нас да си остане, лорд И. — рече Клод Пот, като отхвърли преструвките и излезе на чисто, — има друга причина. Веднъж бях ухапан от свиня.
— Не може да бъде.
— Може, сър. И оттогава изпитвам ужас от тези животни.
Лорд Емсуърт побърза да изтъкне, че въпросната свиня е специален случай.
— Императрицата не може да ви ухапе.
— Нима? Къде пише?
— Кротка е като агънце.
— Веднъж ме ухапа и агънце.
Лорд Икнъм беше впечатлен.
— Какво необикновено минало имаш, Горчица. Истински вихър от преживелици. Някой ден трябва да се отбиеш и да ми разкажеш за някои от нещата, които не са те хапали. Е, щом отказваш работата, няма как. Но съм разочарован от теб.
Господин Пот тихичко въздъхна, но беше очевидно, че не възнамерява да отстъпи от позицията на гражданско неподчинение.
— Сега ще се наложи да направим оглед на положението от друг ъгъл. Емсуърт, ако искаш да се видиш с Глосъп в три часа, трябва да тръгваш.
— Ъ? О, а, да. Вярно.
— Напускате ли ни, лорд Е? — обади се господин Пот. — В каква посока сте?
— Имам среща на улица Харли.
— Ще ви придружа — рече господин Пот, който си беше набелязал завеяния граф като идеалния човек, с когото да поиграе на Персийски монарси и пожела да циментира познанството си с него. — Трябва да се видя с един човек в тази посока. Бихме могли да наемем такси.
И той придружи почтително лорд Емсуърт до вратата, а лорд Икнъм остана мрачно замислен.
— Пречка — отбеляза той. — Непредвидена пречка. Разчитах на Горчицата. Все пак, ако човек е бил хапан от свиня, възгледите му относно връзките му със свине неминуемо са предубедени. Но как, по дяволите, човек може да бъде ухапан от свиня? Струва ми се, че човек и свиня дори не биха могли да се срещнат на такава нога. Но явно това е положението. А какво става с Поли? Няма и помен от нея. Излязла ли е?
Понго се надигна от канапето.
— Пот ми каза, че е в стаята си. Облича се или нещо подобно.
Лорд Икнъм се приближи до вратата.
— Ехооо! — извика той. — Поолии!
Отнякъде далеч долетя гласче, което дори мрачният Понго определи като сребристо.
— Какво?
— Ела тук, искам да те видя.
— Кой е?
— Фредерик Олтамонт Корнуолис Туисълтън, Пети граф на добрия стар Икнъм. Нима си забравила достопочтения си чичо Фред?
— Ооо! — извика сребристото гласче. Дочу се топуркане в коридора и облечена в кимоно фигура се втурна в стаята.
— Чичо Фреед! Как се радвам да те видя!
— Уверявам те във взаимността си, мила. Колко си пораснала!
— Ами минаха шест години.
— Така е, за Бога.
— Хубав си както винаги.
— Дори повече. А ти си по-красива отвсякога. Но какво е станало с краката ти?
— На място са.
— Да, но когато те видях за последен път, бяха дълги към два метра, като на жребче.
— Бях в особена възраст.
— Вече не си. На колко си години, Поли?
— На двайсет и една.
— Бог да те благослови, момичето ми.
Лорд Икнъм потупа ръката й, прегърна я през кръста и нежно я целуна. Понго го доядя, че сам не се сети за това. Помисли си нещастно, че винаги става така. В хода на предишни техни съвместни приключения, ако изобщо се стигаше до целуване, потупвания на ръце или прегръдки през кръста, винаги по-чевръстият му чичо го изпреварваше и се заемаше с тях. Покашля се недоволно.
— О! Забравих, че си тук — рече лорд Икнъм извинително. — Госпожица Поли Пот… Племенникът ми такъв, какъвто е — Понго Туисълтън.
— Приятно ми е.
— И на мен — измънка Понго.
Говореше малко прегракнало, защото за пореден път се бе влюбил от пръв поглед. Сърцето на Понго Туисълтън винаги беше с широко отворени врати и лозунг: „Добре дошла“, ясно изписан на изтривалката, та човек никога не знаеше коя ще е следващата. През последните няколко години на кратки интервали се беше влюбвал от пръв поглед поне в двайсет най-разнородни момичета, но докато гледаше това като щраус, опулил се срещу дръжка на врата, му се стори, че тя е най-достойната. В нея имаше нещо, което я различаваше от другите наемателки на сърцето му.
Не защото беше дребничка, а досегашната трупа се състоеше предимно от високи и стройни. Не бяха и сивите нежни очи, защото досега вкусовете му го тласкаха към черни, смели и святкащи. Беше нещо в личността й, някаква приветливост, непосредственост, отсъствието на онова напудрено съвършенство, към което другите бяха тъй привързани. Това момиче беше уютно, момиче, с което можеш да споделиш неприятностите си. Можеш да положиш глава в скута й и да я помолиш да я погали.