— Вероятно младее. Въздухът в провинцията си казва думата.
— А — неопределено откликна сър Родерик. — Е, ако ще слизам от влака в Оксфорд, трябва да се върна в купето си и да си взема багажа. Голямо удоволствие беше да те видя отново, Икнъм, и съм ти безкрайно задължен за умното предложение. Признавам, че мисълта да се връщам толкова рано сутринта не ме блазнеше. Довиждане.
— Довиждане.
— Довиждане — рече Поли.
— Довиждане — обади се Понго последен и с пресъхнала уста. От известно време седеше, потънал в мълчание, прекъсвано сегиз-тогиз единствено от остро, хрипливо поемане на въздух. Сър Родерик отнесе със себе си впечатлението за мрачен и затворен младеж. По-късно го спомена в една лекция пред Майките от Западен Кенсингтън като пример за склонност към мрачна меланхолия, очертаваща се у следвоенната младеж.
Лорд Икнъм също усети, че Понго има нужда от ободряване, и прекара останалата част от пътя, без да пести усилията си, да забавлява и развлича. През целия следобед поддържаше висок дух, преливащ от веселие и безгрижие, и едва когато слязоха на гара Маркет Бландингс, беше принуден да внесе тревожна нотка.
Гара Маркет Бландингс по правило не беше оживено място, но тази вечер се отличаваше с необичайна пустота и изоставеност. Единствените й обитатели бяха хамалин и котка. Мургавият младеж слезе и отиде в дъното на влака, където носачът започна да сваля куфари от вагона. Поли тръгна да се побратимява с котката. А лорд Икнъм, след като купи на Понго карамелена пръчка от автомата, започна да коментира небрежността на домакина и домакинята си, забравили да изпратят посрещач на толкова изтъкнат гост, но точно тогава на перона се появи едър мъж към средата на трийсетте си години. Последните отблясъци на залеза заляха лицето му и точно в този момент лорд Икнъм внесе тревожната нотка.
— Понго, не знам дали си спомняш — започна той — как онзи ден в Икнъм ти споменах, че амбицията на живота ми е да измамя някого. Поради цялата суматоха около работите на Емсуърт забравих да ти кажа, че вчера сутринта ми се представи сгоден случай.
— Какво!
— Да. Преди да дойда в „Търтеите“, се отбих да видя Хорас Дейвънпорт и като разбрах, че го няма, го почаках малко на улицата пред дома му. И както чаках, се появи един приличен младеж и ми се стори, че ако държа изобщо да направя този експеримент, моментът е настъпил. У него имаше нещо, което ми подсказваше, че никога няма да намеря по-добър обект. Така се и оказа. Подаде ми портфейла си и аз изчезнах с него. Цялата работа беше триумф на ума над материята и доста се гордея с нея.
За Понго открай време беше аксиома, че чичо му Фред е един от хората, които не бива да се пускат на свобода, но никога не беше подозирал, че причините за това са толкова основателни. Хвана се за главата.
Също като в деня на кучешките надбягвания този човек сякаш го бе въвлякъл в царството на кошмарите.
— Естествено, изпратих му портфейла обратно. Интересът ми към експеримента беше чисто научен. Не съм целил вулгарна печалба. Визитната картичка на младежа беше вътре и му го изпратих с обратна разписка. А причината, поради която ти споменавам случката е… Виждаш ли човека, който върви по перона?
Понго обърна към него пепеливото си лице.
— Да не искаш да кажеш, че…
— Да — потвърди лорд Икнъм с вятърничава лекота, която клъцна племенника му като нож, — това е младежът.
9.
— Името му — продължи лорд Икнъм — беше Бошъм. Така пишеше на картичката, която открих в портфейла. Но определено си спомням, че посоченият там адрес беше някъде в Хампшир, недалеч от собствената ми колиба, тъй че намирам за крайно странна появата му тук. Прилича ми на едно от ония гадни съвпадения, които са тъй неартистични. Освен ако не е призрак.
Самият Понго, когото някой по-късоглед човек също можеше да вземе за призрак, най-сетне си възвърна изгубения дар-слово. От няколко минути насам само стенеше и издаваше нечленоразделни звуци, подобно на покритите със савани мъртъвци по улиците на Рим малко след падането на най-могъщия измежду могъщите Юлий, както го е казал Шекспир, а Шекспир знае какво говори.
— Бошъм е син на лорд Емсуърт — глухо поясни той.
— Нима? Не съм много подкован в областта на перството. Рядко чета справочника на Дебрет и ако го правя, то е само за да се посмея на някои от имената. Е, това обяснява всичко — бодро заключи лорд Икнъм. — Трябва да е бил на гости в Бландингс и да е отскочил до Лондон за един ден да си оправи фризурата, а херцогът му е наредил на всяка цена да мине, да потупа по гърба и да поздрави от негово име племенника му Хорас. Съвсем естествено е било поклонението му в Блоксъм Маншънс да съвпадне по една злощастна случайност с моето. Колко са прости тези на пръв поглед необясними неща, стига да вникнеш в тях.