— Запъти се насам.
— Естествено. Предполагам, че именно той ще ни ескортира до замъка.
— Но какво ще правим, по дяволите?
— Как така ще правим? Нищо няма да правим.
— Обзалагам се обаче, че той нещо ще направи. Да не искаш да кажеш, че човек, комуто друг човек е отмъкнал портфейла, като го види отново няма да му откъсне главата?
— Мило момче, за младеж, който се радва на предимството на постоянното присъствие на изискан чичо до рамото си, изглеждаш рядък невежа по отношение на обноските и нравите в доброто общество. Ние, синекръвните, не правим сцени на публично място.
— Смяташ, че ще изчака да останете насаме, за да те размаже?
Лорд Икнъм цъкна с език.
— Драги Понго, имаш граничещата с гениалност дарба да приемаш нещата откъм тъмната им страна. Предполагам, че пророк Исая на млади години е бил също като теб. Кажи ми, защото не искам да се обръщам, наближава ли?
— В момента се размотава.
— Разбирам. Това е класическата сдържаност на английската висша класа. През целия му живот са му внушавали, че няма нищо по-вулгарно от това да заговориш непознат и той сега се чуди дали наистина съм сър Глосъп, за когото е слушал толкова много. Гърчи се при мисълта, че може да сбърка. Вероятно твоето присъствие го тревожи. Не се съмнявам, че Емсуърт напълно е забравил да спомене, че ще бъда придружен от секретаря си. „Може да е Глосъп — казва си той, — не бих се обзаложил, че не е той. Но ако е Глосъп, кой е човекът с него? В указанията ми не се споменаваше за човеци с Глосъп.“ Затова се мотае. Е, така ни предоставя възможност да задълбаем в темата. Какво, за Бога, те кара да смяташ, че този Бошъм ще ме разобличи, задето съм му отмъкнал портфейла? В мига, в който обявя, че съм сър Родерик Глосъп, тъй нетърпеливо чаканият гост, той не може да не реши, че съществува случайна прилика. Къде е сега?
— Точно до кантарчето.
— Тогава гледай как ще го омая — заяви лорд Икнъм и грациозно се завъртя. — Извинете, сър — започна той, — дали не бихте ме информирали има ли възможност да се снабдя с някакво возило, което да ме откара до замъка Бландингс.
Не беше преувеличил въздействието от тази маневра. Лорд Бошъм се закова, сякаш се беше блъснал в уличен стълб, и остана със зейнала уста.
Наследникът на графската титла Емсуърт се отличаваше с тромава мисъл, но не беше напълно лишен от способността да разсъждава логично. Бяха му наредили да посрещне възрастен господин, който ще пристигне с влака за Маркет Бландингс в два и четирийсет и пет. Единственият възрастен господин, пристигнал с влака в два и четирийсет и пет, беше възрастният господин пред него. Следователно този възрастен господин беше онзи възрастен господин. В който случай беше сър Родерик Глосъп, изтъкнатият психиатър, но не можеше да е той, тъй като след първия поглед върху лицето му би могъл да се закълне, че е приятният непознат, лишил го от портфейла му на Парк Лейн.
Защото лорд Бошъм, макар и обитаващ затънтено кътче в Хампшир, беше достатъчно врял и кипял, за да знае, че изтъкнатите психиатри не мамят хората с цел отмъкване на портфейли. Знаеше, че всеки млад човек на прага на живота има право на избор. Може да стане или изтъкнат психиатър, или джебчия. Но не и двете.
— Вие ли сте сър Родерик Глосъп? — запита той, докато ококорените му очи изпиваха тъй познатите черти.
— Това е името ми.
— О? А? Моето е Бошъм. Ъъъ, случайно не сме ли се срещали и преди?
— За съжаление, не. Загубата — вежливо, но неточно отбеляза лорд Икнъм — е изцяло моя. Но съм слушал за вас. Когато вчера се срещнах с лорд Емсуърт, той с бащинска гордост ми говори за многобройните ви дарби.
— А? Ами аз дойдох с колата да ви посрещна.
— Крайно любезно от ваша страна, драги Бошъм.
— Имате ли багаж в товарния вагон? Ще ида да се погрижа.
— Благодаря, благодаря.
— След това ще можем да оттъркаляме към замъка.
— Точно това щях да предложа и аз. Голяма компания ли ни чака там?
— Ъ? О, не. Само баща ми, леля ми, херцогът и Хорас Дейвънпорт.
— Хорас Дейвънпорт?
— Племенникът на херцога. Е, аз ще ида да се погрижа за багажа.
И той се запъти към товарния вагон, а Понго възобнови сполучливата си имитация на мъртвец, покрит със саван.
— Е — рече той, когато най-сетне стана членоразделен. — И сега какво? При пристигането си в скапания замък веднага ще се сблъскаме с човек, който познава теб, познава госпожица Пот и ми е близък приятел от години. „Здрасти, Понго!“, ще възкликне той, като нахлуе, докато си бъбрим с лейди Констанс. „Здравейте, лорд Икнъм! Божке, Поли, направо е страхотно, че всички се събрахме тук.“