Тих стон се изтръгна от Хорас Дейвънпорт. Имаше вид на човек, комуто се ще да зарови лице в ръце.
— И аз, действайки във ваш интерес, минах през вратата и се промъкнах до прозорците, през които дочух весело бъбрене. Тъкмо приклекнах, за да проуча нещата в дълбочина, когато на рамото ми се стовари ръка и като се обърнах, видях един мъж. В същия момент Обектът подаде глава от прозореца и извика: „Браво, Барми. Това е негодникът, който ме следи през цялата седмица. Откъсни му главата, докато Коко извика полицията. Ще го пратим на гилотината за оскверняване на подрастващи.“ Тогава разбрах, че мога да предприема само едно.
— Не бих се сетил дори и за него — отбеляза Понго, който следеше разказа с голям интерес.
— Да, сър, само едно. Можех да се отърва чрез пълни самопризнания.
Остър агонизиращ крясък се изтръгна от устата на Хорас Дейвънпорт.
— Да, сър, съжалявам, но нямах избор. Нямах желание да влизам в сблъсък с френските ченгета. Направих пълни самопризнания. Докато мъжът Барми ме наричаше „ливада неокосена“, мъжът Коко питаше знае ли някой как е „полиция“ на френски, а Обектът говореше нещо за бой с бич, обясних изцяло положението. Отне ми известно време да налея фактите в главите им, но най-сетне успях и те ми разрешиха да си тръгна, а Обектът заяви, че ако още веднъж се мярна пред очите й…
— Госпожица Туисълтън — обяви Уебстър.
— Е, довиждане на всички — рече Клод Пот.
Критикът, недоволен от отсъствието на леопардова нотка в поведението на господин Пот, не би имал от какво да се оплаче при вида на Понговата сестра Валерия. Беше високо красиво момиче с буен темперамент, а когато влезе в стаята, приличаше на хищник от джунглата, преследващ плячка.
— Червей! — откри дебатите тя.
— Валерия, миличка, нека ти обясня!
— Нека аз обясня — обади се Понго.
Сестра му насочи към него поглед, силно надминаващ по недружелюбие предназначения за господин Пот.
— Би ли държал настрана тъпата си глава?
— Не, не бих държал настрана тъпата си глава — откликна Понго. — Не смяташ, че съм способен да стоя и да гледам как един добър човек страда несправедливо, нали? Защо нахлуваш тук с бесен лай и оголени зъби, само защото Хорас е пуснал Клод Пот, частен детектив, по следите ти? Ако имаше капка мозък, щеше да разбереш, че това всъщност е комплимент. Показва колко много те обича.
— О, нима? Ами…
— Валерия, миличка…
Момичето се извърна към Понго.
— Би ли бил така добър да помолиш приятеля си да не ме нарича „Валерия, миличка“? Името ми е госпожица Туисълтън.
— Името ти — рече Понго с братска строгост — ще бъде стъпкано в калта, ако изпуснеш ненадминат фаворит като добрия стар Хорас Дейвънпорт — най-добрия човек, когото познавам, само защото голямата му любов го е накарала да те държи под око по време на уикенда на „Търтеите“.
— Не съм…
— А както показват събитията, този ход е бил напълно оправдан. Държала си се като на холивудски купон. Какви са тия двама мъже с шейкъра за коктейли?
— Не съм…
— А онзи м., с когото си ходила до Монтрьо?
— Да — обади се и Хорас, който за първи път понадигна гребена и показа нещо от пламенността на Пендълбъри-Дейвънпортови. — Какво ще кажеш за онзи м., с когото си ходила в Монтрьо?
Лицето на Валерия Туисълтън остана хладно и сурово.
— Ако ми бяхте дали думата за няколко минути и не ме прекъсвахте всеки път, когато си отворя устата, щях да ви обясня, че не съм дошла тук да споря. Дойдох единствено да те информирам, че годежът ни е разтрогнат и че обява в този смисъл ще се появи утре сутринта в „Таймс“. Единственото що-годе приемливо обяснение, което мога да измисля за поведението ти, е, че най-сетне дъската ти се е разхлопала — нещо, което очаквам от месеци. Погледни чичо си Аларик. Смахнат е до мозъка на костите.
Хорас Дейвънпорт беше унил, но не можа да допусне това.
— Ами твоят чичо Фред?
— Какво за него?
— Изкукал е до кътните зъби.
— Чичо Фред не е изкукал!
— Не, ама да. Понго го твърди.
— Понго е магаре.
Понго вдигна вежди.
— Не бихме ли могли — хладно предложи той — да се придържаме към приличен тон на дебата?
— Това не е дебат. Както вече споменах, дойдох тук единствено да съобщя на господин Дейвънпорт, че годежът ни е прекратен.
Лицето на Хорас не трепна. Той си свали очилата и започна да ги чисти със заплашително спокойствие.
— Значи ми връчваш оставката?
— Да, връчвам я.
— Ще съжаляваш.
— Няма.
— Ще пропадна още сега!
— Чудесно, пропадай.
— Ще се хвърля във водовъртежа на насладите.
— Давай.
— И смея да споделя, че първата ми стъпка ще бъде да заведа Поли Пот на Бохемския бал в Албърт Хол.
— Клетата! Надявам се, че ще постъпиш почтено.
— Не те разбирам.
— Ами на другия ден ще има нужда от патерици. В името на справедливостта ще трябва да ги платиш.
Настъпи мълчание. Чуваше се само звукът на задъхано дишане — дишането на мъж, с когото една жена е стигнала твърде далеч.
— Би ли била тъй любезна да изчезнеш — ледено запита Хорас. — Смятам да й се обадя.
Вратата се затръшна. Той отиде на телефона.
Понго се изкашля. Не беше най-добрият момент да поставя късмета си на изпитание, ако имаше избор, но нуждите му бяха належащи, денят застрашително напредваше, без да е свършил някаква работа, а и беше схванал, че в близките дни Хорас ще е твърде зает. Затова се изкашля и като подръпна маншетите си, призова на помощ знаменитата Туисълтънова храброст.
— Хорас, старче.
— Ало?
— Хорас, приятелю.
— Ало? Поли? Една минутка. Тук ми пречат. Кажи!
— Хорас, приятелю, помниш ли за какво бяхме започнали да си говорим, когато нахлу старият Пот? Та, когато ни прекъснаха, тъкмо се канех да ти кажа, че поради обстоятелства, върху които нямам… или имам съвсем несъществен контрол…
— По-бързо. Няма да те слушам цял ден.
Понго разбра, че уводът трябва да се ореже.
— Можеш ли да ми услужиш с двеста лири?
— Не.
— Е, добре. В такъв случай — вдървено изрече Понго, — всичко хубаво.
Излезе от стаята, отиде в гаража, където беше оставил двуместния си бъфи-порсън, и нареди да му го подготвят за следващата сутрин.
— Далеч ли ще ходите, сър?
— В Икнъм, Хампшир — отвърна Понго.
Говореше мрачно. Не беше планирал да разкрива финансовите си затруднения пред чичо Фред, но не можа да се сети за друг източник на материални блага.