— Значи ми връчваш оставката?
— Да, връчвам я.
— Ще съжаляваш.
— Няма.
— Ще пропадна още сега!
— Чудесно, пропадай.
— Ще се хвърля във водовъртежа на насладите.
— Давай.
— И смея да споделя, че първата ми стъпка ще бъде да заведа Поли Пот на Бохемския бал в Албърт Хол.
— Клетата! Надявам се, че ще постъпиш почтено.
— Не те разбирам.
— Ами на другия ден ще има нужда от патерици. В името на справедливостта ще трябва да ги платиш.
Настъпи мълчание. Чуваше се само звукът на задъхано дишане — дишането на мъж, с когото една жена е стигнала твърде далеч.
— Би ли била тъй любезна да изчезнеш — ледено запита Хорас. — Смятам да й се обадя.
Вратата се затръшна. Той отиде на телефона.
Понго се изкашля. Не беше най-добрият момент да поставя късмета си на изпитание, ако имаше избор, но нуждите му бяха належащи, денят застрашително напредваше, без да е свършил някаква работа, а и беше схванал, че в близките дни Хорас ще е твърде зает. Затова се изкашля и като подръпна маншетите си, призова на помощ знаменитата Туисълтънова храброст.
— Хорас, старче.
— Ало?
— Хорас, приятелю.
— Ало? Поли? Една минутка. Тук ми пречат. Кажи!
— Хорас, приятелю, помниш ли за какво бяхме започнали да си говорим, когато нахлу старият Пот? Та, когато ни прекъснаха, тъкмо се канех да ти кажа, че поради обстоятелства, върху които нямам… или имам съвсем несъществен контрол…
— По-бързо. Няма да те слушам цял ден.
Понго разбра, че уводът трябва да се ореже.
— Можеш ли да ми услужиш с двеста лири?
— Не.
— Е, добре. В такъв случай — вдървено изрече Понго, — всичко хубаво.
Излезе от стаята, отиде в гаража, където беше оставил двуместния си бъфи-порсън, и нареди да му го подготвят за следващата сутрин.
— Далеч ли ще ходите, сър?
— В Икнъм, Хампшир — отвърна Понго.
Говореше мрачно. Не беше планирал да разкрива финансовите си затруднения пред чичо Фред, но не можа да се сети за друг източник на материални блага.
2.
След като сведе гостната на племенника си до купчина тленни останки и потегли от Блоксъм Маншънс с такси, херцог Дънстабъл, силно подобрил настроението си след леката гимнастика, отиде на гара Падингтън и хвана влака в два и четирийсет и пет по направление Маркет Бландингс в графство Шропшир. Защото се беше самопоканил — беше прекалено нетърпелив по натура, за да се мотае и да чака хората да го канят — да прекара неопределено време като гост на Кларънс, девети граф Емсуърт и сестра му лейди Констанс Кийбъл в оная фрашкана с призраци древна съборетина замъка Бландингс.
Картичката, която беше изпратил преди няколко дни със съобщение за предстоящото си пристигане и поръчка за просторен апартамент на партера с южно изложение и тиха приемна, където да може да работи със секретаря Рупърт Бакстър върху историята на рода си, се прие на масата за закуска в Бландингс със смесени чувства.
Лорд Емсуърт, видимо ужасѐн, прие страшната новина с острото: „Ъ, какво? О, ъ, проклятие!“ Изпитваше смътна неприязън към херцога вече четирийсет и седем години, а що се отнасяше до Рупърт Бакстър, твърдо се надяваше да не се налага да го вижда отново нито на този, нито на онзи свят. Съвсем неотдавна този работлив младеж му беше секретар и отношението му към него донякъде напомняше на отношението на току-що възстановил се човек към отвратителната зараза, която едва не го е отнесла в гроба. Вярно, че този път напастта щеше да пребивава в замъка като чужд наемник, но това беше слаба утеха. Самата мисъл да пребивава под един покрив с Рупърт Бакстър го отвращаваше.
От друга страна, лейди Констанс видимо се зарадва. Беше предана почитателка на съвестния Бакстър, а когато светът беше по-млад, тя и херцог Дънстабъл си бяха шепнали в сумрачни зимни градини и неизменно бяха последната двойка, която си тръгваше от пикниците. И макар че нищо не се получи (това бе дълго преди той да наследи титлата, а и роднините му на бърза ръка го отпратиха в чужбина, за да позволят на станалата твърде гореща за него Англия да се поохлади), споменът все още трепкаше в сърцето й.
Лорд Емсуърт внесе официален протест, макар да беше наясно, че той е съвсем формален. И преди, и сега беше безгласна буква в дома си.
— Но той беше тук само допреди седмица.
— Минаха близо седем месеца.
— Не можеш ли да му кажеш, че къщата е претъпкана?
— Не, разбира се.
— Последния път, като беше тук — мрачно произнесе лорд Емсуърт, — сръчка Императрицата в ребрата с чадъра си.
— Е, нямам намерение да обиждам един от най-старите си приятели само защото е мушнал свинята ти в ребрата — заяви лейди Констанс. — Ще пиша на Аларик, че ще сме очаровани да го приемем за толкова време, колкото му се стои. Винаги иска апартамент на партера, защото се страхува от пожар. Най-добре ще е да му дадем Градинския апартамент.