И така, на другия ден след обяда си в Блоксъм Маншънс херцогът се събуди именно в този луксозен апартамент. Известно време се излежава, втренчен в слънчевата светлина, която проникваше през завесите на френските прозорци, излизащи към моравата, след това натисна звънеца и нареди на лакея да му донесе препечен хляб, сладко от портокалови корички, каничка с китайски чай, две рохко сварени яйца и вестник „Таймс“. Бяха минали около двайсет минути, когато лейди Констанс, наслаждаваща се на слънцето на терасата, беше уведомена от иконома Бийч, че негова светлост ще се радва, ако тя благоволи да се отбие за малко в покоите му.
При получаването на това повикване първото й усещане беше на тревога и загриженост. Историята, която херцогът най-обстоятелствено и с нездраво удоволствие й разказа предната вечер на масата, за урока, който дал на племенника си Хорас, дълбоко я впечатли, та, като стигна в Синята стая, беше напълно подготвена да я завари в руини, може би поради недостигане на стандартите на негова светлост по отношение на закуската. С дълбоко облекчение обаче установи, че всичко си е наред. Херцогският ръжен се мержелееше на втори план като потенциална опасност, но все още не бе пуснат в обръщение и тя се загледа в облечения в морава пижама обитател на леглото с кротката обич на домакиня към гост, който не е изпотрошил мебелите й, примесена с нежността, която всяка жена изпитва към човека, шепнал й някога любовни слова във врата.
— Добро утро, Аларик.
— Добрутро, Кони. По дяволите, кой е оня свирач?
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа свирач. Човек, който свири с уста. Някакъв гад се мотае пред прозореца ми, откак съм се събудил, и си свирука „Красивите брегове на езерото Ломънд.“
— Сигурно е някой от градинарите.
— А! — промърмори херцогът.
Понго Туисълтън се беше изненадал, че частните детективи могат да изглеждат като Клод Пот и щеше да остане не по-малко изненадан, ако го запознаеха с херцог Дънстабъл и го информираха, че това е печално известният губител на гостни стаи, за когото беше слушал толкова много. Херцогът не приличаше на изверг. Като се изключеше Дънстабъловият нос, който винаги стряскаше при пръв поглед, у Хорасовия чичо Аларик нямаше нищо внушително и застрашително. Плешива глава… водопад от побелели мустаци… оцъклени сини очички… Мило старче, бихте си казали.
— Затова ли искаше да ме видиш?
— Не. Кажи колата да е готова да ме закара на гарата веднага след обяд. Трябва да ида в Лондон.
— Но ти пристигна едва снощи.
— Няма значение какво е станало снощи. Важно е какво е станало тази сутрин. Прегледах „Таймс“ и що да видя? Племенникът ми Хорас е развалил годежа си.
— Какво!
— Чу ме добре.
— Но защо?
— Откъде, по дяволите, да знам защо? Тъкмо защото не знам трябва да ида и да разбера. Когато се разваля годеж, „Таймс“ не публикува дълги репортажи от специалния си пратеник. Пише просто: „Бракът, договорен между Джордж Еди-кой-си и Амелия Не-знам-си-коя няма да се състои.“
— Момичето не беше ли племенница на лорд Икнъм?
— И още е.
— Познавам лейди Икнъм, но никога не съм виждала лорда.
— Нито пък аз. Но въпреки това му е племенница.
— Казват, че бил крайно ексцентричен.
— Смахнат е. Напоследък всички са се смахнали освен мен. Такъв е духът на епохата. Погледни Кларънс. Отдавна трябваше да го освидетелстват.
— Не смяташ ли, че е просто завеян?
— Завеян, друг път. Смахнат е. Също и Хорас. Също и другият ми племенник Рики. Кони, вслушай се в съвета ми, никога нямай племенници.
Въздишката на лейди Констанс каза красноречиво, че съветът е закъснял.
— Имам ги с десетки, Аларик.
— Смахнати?
— Бих казала, че постъпките им почти неизменно силно ме озадачават.
— Но се обзалагам, че не правят и наполовина толкова озадачаващи постъпки, колкото моите.
— Племенникът ми Роналд се ожени за балеринка.
— Племенникът ми Рики пише поезия.
— Племенникът ми Бошъм веднъж купи кюлче злато от скитник.
— А сега иска да продава супа.
— Бошъм?
— Рики. Иска да продава супа.
— Да продава супа?
— За Бога, Кони, не повтаряй всяка моя дума като ехо в Швейцарските Алпи. Казвам ти, че иска да продава супа. Вчера отидох да го посетя и той, моля ти се, има нахалството да ми поиска петстотин лири, за да купи бар за лучена супа. Естествено, отказах да му дам дори пени. Страшно се вкисна. Но това вкисване е нищо в сравнение с вкисването на Хорас, след като приключа с него. Като начало ще го изкормя. Върви да поръчаш колата.