След около десет минути лорд Икнъм, тръгнал по пътя за Маркет Бландингс, чу друг глас, също пеещ щастливо. Позна го с болка на сърцето. Не бяха чести случаите, когато Понго Туисълтън се разделяше с присъщата си мрачност, за да чурулика като ранопойна чучулига, и мисълта, че се налага завинаги да изтрие непривичната мелодия от устните на младеж, когото много обичаше, не беше никак приятна.
— Понго!
— Здрасти, чичо Фред. Каква прекрасна вечер, а?
— Много.
— Какъв въздух! Уханието на растящата трева!
— Точно така. Ъъъ… Понго, момчето ми, а парите?
— Парите, които ми даде да връча на госпожица Пот ли? О, да… тъкмо се канех да ти разкажа за тях. Предложих й ги, но тя не ги прие.
— Да… Но…
— Каза ми, че поради раздялата си с Рики не се нуждае от тях.
— Точно така. Но оттогава…
— Тъй че ги мушнах в джоба си и се замъкнах в Маркет Бландингс, отбих се в пощата, пъхнах двеста лири в плик, адресирах го до Джордж Бъд, пъхнах петдесет в друг плик, адресирах го до Уфи Просър и ги изпратих с обратна разписка. Тъй че всичко е наред. Облекчението — заяви Понго — е неописуемо.
Лорд Икнъм не успя да проговори веднага. Известно време стоя, опипваше мустаците си и замислено се взираше в племенника си. Чувстваше леко негодувание към Провидението, което безспорно издигаше пречки пред добрия човек.
— Това — рече той — е доста неприятно.
— Неприятно ли?
— Да.
— Как така? Напротив…
Гласът на Понго заглъхна. Връхлетя го ужасна мисъл.
— Не ми казвай, че е променила решението си и все пак си иска парите.
— Опасявам се, че е така.
— Сдобрила се е с Рики?
— Да.
— И парите й трябват, за да се омъжи?
— Да — потвърди лорд Икнъм. — Неприятно положение. Не можем да го отречем. Казах на Рики, че парите са в ръцете й, и той тръгна да гони влака със златни мечти за гълтащи супа тълпи. Обещах на Поли да й отнеса утре следобед сумата и тя си тръгна с песен на уста. Няма да е приятно да разкрием фактите. Разочарованието ще е неминуемо.
— Не може ли да се обадя на Бъд и Уфи и да си ги поискам обратно?
— Не.
— Май си прав. Какво ще правим тогава?
Лицето на лорд Икнъм се проясни. Осъзна, че не всичко е загубено. Този буден мозък рядко оставаше бездеен.
— Сетих се! Горчицата!
— Ъ?
— Пот Горчицата. Той ще оправи нещата. Очевидно се налага за пореден път да пуснем Горчицата в играта. Вероятно ще остане доста разтревожен, като разбере, че предишното му дарение вместо да осигури щастие на любимата дъщеря, е разрешило финансовите затруднения на почти непознат човек, но не се съмнявам, че няколко минути красноречие от моя страна ще го убедят да забрави вродения си свян и да се прояви отново.
— С Бошъм?
— Не с Бошъм. Хората, които са играли на Персийски монарси с Горчицата следобед, рядко са склонни да играят и вечерта. Емсуърт е човекът.
— Старият Емсуърт? Недей така!
Лорд Икнъм кимна.
— Разбирам мисълта ти. Чувстваш, че е прекалено да издевателстваш над любезен домакин, чиито хляб и месо си нагъвал необуздано, и в общи линии съм съгласен с теб. Това несъмнено ще опетни герба на Икнъмови и бих желал да не го правя. Но в подобна криза човек трябва да потъпква възвишените чувства. Май пропуснах да спомена, че всеки момент ще пристигне сестра ти Валерия.
— Какво!
— Хорас ме осведоми, а той е надежден източник. Това означава, че на всяка цена трябва да се изметем оттук утре с влака в осем и двайсет и пет, тъй че очевидно не можем да се помайваме, ако искаме да осигурим на Поли средствата. Въпросът, който трябва да си зададем, е не: „Правилно ли е да очушкаме Емсуърт?“ или „Етично ли е да одерем кожата на един добър старец?“, а „Има ли той сухото?“ А той го има. Следователно Емсуърт ще ни даде от своето изобилие, а аз тръгвам да задвижа нещата. По-късно ще надникна в стаята ти да докладвам.
18.
Един вглъбен, замислен Понго Туисълтън се обличаше за вечеря същата вечер в предоставения му малък апартамент на втория етаж. По правило процесът на превръщането му от дневна какавида в бляскава нощна пеперуда му доставяше удоволствие. Обичаше успокояващото бръснене, живителната баня, мекото пукане на снежнобелия, колосан нагръдник на ризата и общото усещане, че след няколко минути ще стане пир за окото на народонаселението. Но тази вечер бе мрачен и разсеян. Устните му бяха стиснати, а очите блуждаеха. Дори вратовръзката си върза без присъщото си оживление.
Новината, че сестра му е на път да се присъедини към малкия кръжец на замъка Бландингс, здраво го беше разтресла. Тя бе засилила чувството, което изпитваше от първия миг на пристигането си, че е обкръжен от опасности и кроежи на зли хора. Котката в усамотена алея, отваряща на четири очите си за малчугани, въоръжени с тухли, би го разбрала най-добре. А това нервно напрежение бе достатъчно, за да го отвлече от мисълта за тоалета му.