Лорд Икнъм се извини.
— Прощавай. Опасявам се, че ние, старците, сме склонни към бръщолевене. Би трябвало да се досетя, че интересът ти към съдбата на Емсуъртовата свиня е почти нулев. Та предложих на Емсуърт, че най-добре ще е да спре да мисли за това престъпление, а най-добрият начин за целта е да поиграе карти. Горчицата заяви, че по странно стечение на обстоятелствата има колода подръка и следващата секунда двамата седнаха да играят.
Лорд Икнъм млъкна и почтително пое дъх.
— Беше неотразим спектакъл. Върхът на Персийските монарси. Не бях очаквал да стана свидетел на по-прекрасна изява на чистата наука от показаната от Горчицата. Играеше за щастието на дъщеря си и тази мисъл сякаш го вдъхновяваше. Според мен в подобни случаи в общи линии се позволява на жертвата да печели от време на време като проява на жест, но очевидно Горчицата сметна, че в момент на криза старовремската вежливост трябва да се забрави. Пренебрегна традицията и спечели всички разигравания, а когато свършиха, Емсуърт се изправи, благодари му за приятната игра и каза, че има късмет, дето не са играли на пари, защото би изгубил значителна сума, и излезе от стаята.
— Проклятие!
— Да, беше доста обезсърчаващо. Горчицата ми беше казал, че навремето го е хапала свиня, но се съмнявам, че тогава, колкото и върховен да е бил онзи момент в живота му, е бил наляган от по-силни чувства. Около пет минути след излизането на Емсуърт единственото, което бе в състояние да прави, бе да повтаря, че подобно нещо му се случва за първи път. Човек се учи докато е жив. Внезапно обаче лицето му живна като полято цвете. А като се огледах, забелязах, че е влязъл херцогът.
— А!
Лорд Икнъм поклати глава.
— Няма смисъл да акаш, момчето ми. Още в началото ти казах, че историята не е с щастлив край.
— Херцогът не искаше да играе?
— Непрекъснато повтаряш, че хората не искали да играят. Хората винаги играят, когато Горчицата го поиска. Той ги омайва. Не, херцогът бе възхитен от идеята да поиграе. Каза, че е прекарал отегчителен следобед, усамотен в стаята си, и че сега, когато е излязъл, свежа глътка игра на Персийски монарси ще му дойде добре. Заяви, че като млад бил много даровит картоиграч. Видях как очичките на Горчицата блеснаха. Започнаха.
Лорд Икнъм замълча. Изглеждаше раздвоен между естественото желание на един разказвач да се впусне надълго и широко в материята и чисто човешкия напън да съкрати историята, за да освободи племенника си от напрежението. Надделя второто.
— Твърденията на Дънстабъл, че е отличен играч, се доказаха в най-висша степен — кратко обясни той. — Отбележи, че не смятам формата на Горчицата за върхова. Огромното усилие, положено тъй наскоро, го беше оставило слаб и безволев. Така или иначе, Дънстабъл спечели триста лири за десет минути.
Понго се опули.
— Триста лири?
— Точно толкова.
— Искаш да кажеш в брой?
— Платени на място.
— Но щом ги е имал, защо не ги е дал на госпожица Пот?
— А, схващам мисълта ти. Ами Горчицата в някои отношения е особняк. Много трудно е да го накараш да се раздели с печалбата си. А не би накърнил оборотния си капитал дори заради единствената си дъщеря. Макар и трудно, човек може да разбере гледната му точка.
— Аз не.
— Е, това е положението.
— А ние какво ще правим сега?
— Ъ? О, сега, разбира се, ще отскочим до стаята на херцога и ще задигнем парите.
Странното усещане, че е обитател на страшен кошмар, станало толкова познато на Понго, отново го връхлетя. Реши, че е чул добре — дикцията на чичо му беше превъзходна, но му се струваше невероятно да го е чул.
— Ще ги задигнем?
— Ще ги задигнем.
— Но ние не можем да крадем пари.
— Знам, проява на крайно лош вкус. Но ще гледам на това като на заем, който ще се изплати на вноски. Вярно, нередовни вноски, но затова пък всяка от тях ще се придружава от букетче бели теменужки.
— Ама, по дяволите…
— Знам какво си мислиш. На високообучения ти юридически мозък веднага му става ясно, че това деяние представлява правонарушение или наказуема постъпка, да не кажа направо обир. Но няма как. Нуждите на Поли са над всичко. Спомням си веднъж Горчицата да казва по повод привързаността ми към Поли, че май гледам на нея повече като на дъщеря, отколкото като на не-знам-какво-си, и беше прав. Предполагам, че чувствата ми към това дете грубо наподобяват тези на Емсуърт към свинята му и когато имам възможност да подсигуря щастието й, няма да допусна да ми попречат някакви натруфени скрупули. Аз съм кротък, почитащ законите човек, но за да ощастливя това дете, с готовност ще се превърна в една от ония хиени със сатъри, които прекарват деня си в убийство на шестима. Тъй че както вече казах, ще свием парите.