— Да не смяташ и мен да въвлечеш в тая работа?
— Да те въвлека ли? Какъв странен израз. Аз, естествено, предполагам, че ще свършиш работата с върховна радост.
— Няма да ме замесиш в тая игра — твърдо отсече Понго. — Кучешки надбягвания — да. Вмъкване в замъци — да. Кражба — не.
— Но, мило момче, като си помислиш, че ако не беше ти, Поли щеше да има вече нужните й пари…
— О, по дяволите!
За пореден път угризенията обляха Понго като приливна вълна. В разгорещеността на момента беше забравил тази тънкост. Сгърчи се от срам.
— Не бива да забравяш това. В известен смисъл си морално задължен да го направиш.
— Вярно.
— Значи ще участваш?
— Разбира се.
— Знаех си. Не бива да се шегуваш така със стария човек. За миг ми се стори, че говориш сериозно. Е, радвам се, защото помощта ти е крайно съществена за успеха на малкия план, който разработих. Какъв глас имаш напоследък? А, сетих се. Когато се срещнахме на пътя, ти чуруликаше като славей. Отлично.
— Защо?
— Защото това ще е задачата ти — простичката ти, лесна задачка. Аз ще се нагърбя с черната работа. Ти ще се разхождаш по моравата пред прозорците на Дънстабъл и ще пееш „Красивите брегове на езерото Ломънд.“
— Ъ? Но защо?
— Все повтаряш защо, та защо. Съвсем просто е. Дънстабъл по неизвестни причини не излиза от стаята си. Първият ни ход ще е да го изкараме оттам. Дори новак в кражбите като мен може да се усети, че ако възнамерява да претършува стаята за пари, ще е много по-приятно да го извърши в отсъствието на собственика й. Твоето изпълнение на „Езерото Ломънд“ ще го подмами навън. Знаеш с каква готовност откликва на тази прекрасна стара песен. Виждам ролята ти като на Лорелай или сирена. Ще подмамиш Дънстабъл с божествения си глас и ще го задържиш, като побегнеш в мрака. Междувременно аз ще се вмъкна и ще свърша необходимото. Няма грешка, нали?
— Не, стига някой да не те забележи.
— За Бакстър ли мислиш? Прав си. Трябва винаги да се мисли за всичко. Ако Бакстър ни види да се промъкваме с тайнствена мисия, детективските му инстинкти несъмнено ще се пробудят. Но положението е под контрол. Ще дам на Бакстър приспивателно.
— Какво? Откъде, за Бога, ще намериш приспивателно?
— От Горчицата. Ако не е променил коренно начина си на живот от времето, когато го познавах, положително има. Едно време не правеше и крачка без него. Когато управляваше оня свой клуб, успяваше да запази реда и хармонията сред малкото си стадо само с помощта на приспивателното.
— А как смяташ да го принудим да го поеме?
— Ще намеря начин. Предполагам, че в момента е в стаята си?
— И аз.
— Тогава след кратко посещение при Горчицата ще се отбия при него и ще се заинтересувам от киселините му. Можеш спокойно да оставиш нещата на мен. Твоите задължения започват след вечеря. Часът нула е точно в девет и трийсет.
Когато няколко минути по-късно лорд Икнъм натресе нежеланото си общество на Рупърт Бакстър, той веднага разбра, че пред него не стои суровият, стоманен млад човек, когото познаваше от предишните им срещи. Съобщението, предадено от иконома Бийч на лейди Констанс рано следобед, че днес няма да може да обядва, не беше проста прищявка на секретаря с цел осигуряване на спокойствието и усамотението, тъй важни за човек, възнамеряващ да открадне свиня. В резултат на поръчението на работодателя си той наистина получи разстройство на храносмилателната система. И най-великите хора са имали своята ахилесова пета. При Бакстър, както и при Наполеон, тя бе стомахът.
Привечер бе започнал да се чувства малко по-добре, но в момента мисълта за страховитото изпитание, което му предстоеше — да прехвърли Императрицата от временното й убежище в банята на херцога в колата, която трябваше да я закара в новия й дом, му докара нова, още по-остра атака. В мига на влизането на лорд Икнъм осемнайсет диви котки бяха започнали турнир по свободна борба във вътрешностите му.
Следователно не можеше да се очаква, че ще посрещне радушно госта си. Не го и направи. Спря за секунда да разтрива сакото си и се вторачи в него по начин, който и най-непробиваемият би определил като недружелюбен.
— Е? — изпъшка той през стиснати зъби.
Лорд Икнъм, който не беше очаквал сърдечност, не посърна от това отношение. Започна веднага да излъчва любезност за двама, което беше тъкмо нужното в случая количество.
— Отбих се само — обясни той — да се осведомя и да предложа съчувствията си. Сигурно ме смяташ за неучтив, защото не се отбих досега, но знаеш как е в тези провинциални имения. През цялото време нещо ти отвлича вниманието. Е, драги ми приятелю, как си? Доколкото разбрах, имаш колики. Лошо, лошо. Много ни липсваше на обяд и всички изразиха голямо съчувствие, включително и аз.