— Ще мина и без съчувствието ви.
— Нима някой може без съчувствие, Бакстър, дори да е измежду най-благородните? А пък моето винаги има практически и конструктивни измерения. Донесъл съм — продължи лорд Икнъм и извади бяло хапче — нещо, за което ти гарантирам, че ще те накара да забравиш и най-острата стомашна болка. Глътни го с малко вода.
Бакстър го изгледа подозрително. Познанията му за натрапниците му подсказваха, че те рядко действат от чисто човеколюбиви подбуди. Ако разгледаш някой жест на любезност от страна на натрапник, винаги ще намериш зад него някакъв скрит мотив.
Внезапно го връхлетя въодушевяваща мисъл, която го накара да забрави болката.
Рупърт Бакстър не хранеше илюзии по отношение на работодателя си. Не се заблуждаваше, че под грубата външност на херцог Дънстабъл се крие златно сърце, и с пълно основание смяташе, че ако на херцога му поднесяха на тепсийка златно сърце, гарнирано с магданоз, той нямаше да го разпознае. Но вярваше, че притежава елементарно чувство за признателност, и му се струваше, че след като той, Бакстър, успешно изпълни опасната задача да му открадне свиня, старата хиена едва ли би го уволнила, задето е ходил на бал с маски без разрешение. С други думи човекът, застанал пред него и под чиято желязна пета би трябвало да е смачкан, вече не го заплашваше с нищо и можеше да бъде отблъснат без колебание.
— Виждам, че имаш чаша. Слагам вътре хапчето — ето. Сипвам вода — ето. Бъркам. Смесвам. Готово. Изпий го и да видим какво ще стане.
Бакстър презрително махна с ръка.
— Много сте любезен — отсече той, — но няма защо да си правите труда. Очевидно сте дошли с надеждата да ме измамите по някакъв начин…
Лорд Икнъм се наскърби.
— Много си подозрителен, Бакстър. По-добре ще е да опиташ да надмогнеш това недоверие към събратята си.
— Вие искате нещо.
— Просто да те видя отново свеж и бодър.
— Опитвате се да ме умилостивите и знам защо. Започвате да се питате дали това, с което ме държите в ръцете си, е толкова силно, колкото ви се иска.
— Прекрасна формулировка. Харесва ми стилът ти.
— Веднага ще ви кажа, че не е. Не ме държите в ръцете си. Положението много се промени откакто разговаряхме в билярдната. Имах възможността да направя голяма услуга на работодателя си и в резултат на това вече не съм заплашен от уволнение за присъствието си на бала. Тъй че мога да ви информирам още сега, че намерението ми е да накарам да ви изхвърлят незабавно от къщата. Ох! — каза Бакстър и изпорти ефекта на достолепното си и впечатляващо слово, като се улови внезапно за корема.
Лорд Икнъм съчувствено го изгледа.
— Драги ми приятелю, нещо в поведението ти ми подсказва, че изпитваш болки. Най-добре изпий сместа.
— Вън!
— Ще ти се отрази безкрайно добре.
— Вън!
Лорд Икнъм въздъхна.
— Много добре, щом настояваш — рече той и като се обърна, се сблъска на вратата с лорд Бошъм.
— Виж ти! — заяви лорд Бошъм. — Виж-ти-виж-ти-виж-ти! Виж-ти-виж-ти-виж-ти-виж-ти-виж-ти!
Гласът му преливаше от многозначителност. Усети, че в присъствието на злодея в стаята на Бакстър има нещо много зловещо. Дълбочинното познаване на криминалните романи, оставени му в пищно изобилие в наследство от брат му Фреди, го правеше компетентен по отношение на влизането на злодеите в стаи. Под плоския претекст, че правят посещение на вежливост, те тайно внасят кобри и ги оставят да си свършат работата. „Е, желая ви приятен ден“, казват те и се изнизват. Но добрата стара кобра не се изнизва. Свива се на кълбо зад пердето.
— Виж ти! — добави той, с което приключи встъпителните си слова. — Желаете ли нещо?
— Само вечеря — отвърна лорд Икнъм.
— О? — отбеляза лорд Бошъм. — Е, ще бъде готова след минута. Какво искаше тоя тип? — напрегнато запита той, когато вратата се затвори.
Бакстър не отговори веднага. Беше зает с мъките си.
— Изритах го, преди да успее да ми каже — проговори той, когато агонията поутихна. — Предлогът беше да ми донесе лек за стомашното разстройство. Хапче. Сложи го в тази чаша. Но, разбира се, всъщност искаше да не го разобличавам.
— Но вие не можете да го разобличите, нали? Бихте изгубили работата си.
— Вече няма такава опасност.
— Искате да кажете, че дори да донесе на стария Дънстабъл за онази ваша нощ на безразсъден гуляй, той пак няма да ви изрита?
— Точно така.
— Е, сега вече задръжките ми паднаха и мога да се разправя с тези натрапници така, както се полага на натрапниците. Това е официална информация, нали?