— Съвсем. Ох!
— Боли ли ви?
— Оо!
— На ваше място — заяви лорд Бошъм — бих изпил лекарството на оня проклетник. Няма защо да не се окаже ефикасно. Фактът, че човек е натрапник, не означава задължително, че не разполага с добри лекарства за стомашни болки. Изгълтай го с хей нани нани и горещо ча-ча-ча на уста.
Поредното пробождане прекрати колебанията на Бакстър. Той вдигна чашата към устните си. Не я изпи с хей нани нани и горещо ча-ча-ча на уста, но го изпи.
А след това беше късно да каже хей нани нани дори и да искаше.
Долу във вестибюла като хрътка, опънала повода, стоеше икономът Бийч с вдигната палка в ръка, в очакване на психологическия момент да удари гонга. Лейди Констанс, която слизаше по стълбите, го зърна през перилата, но не успя да се полюбува на гледката, защото по коридора отляво се появи галопираща фигура. Беше племенникът й лорд Бошъм. Стигна до нея, грабна я през кръста и я завлече в една ниша. Макар и свикнала с ексцентричностите на племенниците си, този акт за миг й секна дъхът.
— Джии-ОРДЖ! — най-сетне възвърна дар-слово тя.
— Да, знам, знам. Но слушай.
— Пиян ли си?
— Разбира се, че не. Що за глупава идея? Силно развълнуван, но трезвен до сливиците. Слушай, лельо Кони. Нали ги знаеш онези натрапници? Натрапници А, Б и В? Е, нещата се раздвижват. Натрапник „А“ току-що повали Бакстър с приспивателно.
— Какво! Нищо не разбирам.
— Да, ама не мога да го кажа по-просто. Това е непоклатимият факт. Натрапник „А“ току-що пробута на Бакстър приспивателно. И мисълта ми е, че щом тия птици започват да действат по този начин, това значи нещо. Значи, че тази нощ е нощта. Значи, че каквато и мръсна работа да са замислили да извършат сред нас, ще се извърши преди утрешното слънце да изгрее. А! — оживено възкликна лорд Бошъм, като чу бумтенето отдолу. — Вечеря. Да тръгваме. Но запомни, лельо Кони, и го запомни добре — в мига, в който станем от масата, грабвам пушката и тръгвам по следите им! Не знам какво се готви и ти не знаеш какво се готви, но се готви нещо мащабно и аз смятам да се намеся като две и две. По дяволите — продължи лорд Бошъм, искрено разгорещен, — не можем да допуснем подобно нещо, нали? Когато натрапниците започнат да си разиграват коня, като че ли къщата е тяхна, нещата са стигнали твърде далеч!
19.
В девет часа и двайсет минути херцог Дънстабъл, който бе получил вечерята на поднос в стаята си, още беше там и чакаше кафето и алкохола. Чувстваше се сит, защото обичаше да похапва добре и се беше справил и този път, но не изпитваше нищо от душевния покой, който обикновено съпътстваше ситостта. С всеки изминал момент ставаше все по-тревожен и напрегнат. Неявяването на Рупърт Бакстър да рапортува готовност го притесняваше, също както навремето жреците на Ваал са се притеснявали от неотзивчивостта на своето божество. Стоеше в стаята си неизвестно от колко часа, а от онзи нямаше и следа. Полезният млад секретар, намиращ се в момента в леглото, притиснал слепите си очи с ръце в добронамерен, но безуспешен опит да предпази главата си от разцепване, би се огорчил, ако научеше какви черни мисли храни и споделя с четирите стени на стаята си работодателят му по негов адрес.
Отварянето на вратата, последвано от Бийч, натоварен с поднос, съдържащ кафе и пълна чаша бренди, разведри за миг херцога, но челото му отново се свъси при констатацията, че икономът не е сам. Последното нещо, което искаше в такова смутно време, беше гостенин.
— Добър вечер, драги ми приятелю. Дали не можеш да ми отделиш един момент?
По средата на вечерята на лорд Икнъм му хрумна, че има по-лесен и приемлив начин да отмъкне от херцога парите за зестрата на Поли. Не че беше развил някакви скрупули относно първоначалния план, но почти пълното отсъствие на светски разговори по време на вечерята му беше дало възможност да размисли и тези размисли бяха дали плод.
Трябваше да погледне в очите факта, че успехът на предвидената от него кампания до голяма степен зависеше от резултата на изпълнението на ролята, предвидена за племенника му Понго, а той се опасяваше, че стигнеше ли се до обира, Понго ще се прекърши. Казваш на младежа да застане на моравата и да запее „Красивите брегове на езерото Ломънд“, а той, току-виж, забравил мелодията или изгубил гласа си по вина на сценична треска. Стори му се, че ще е далеч по-добре да се опита да въздейства на човешките чувства на херцога, а при неуспех щеше просто да прибегне към крайно простото и пряко действие на приспивателното.
Чашата с бренди беше прекрасен приемник на хапчето и понеже, докато се възползваше от запасите на господин Пот, се презастрахова с две от вълшебните сънотворни, едното все още се намираше в джоба на сакото му.