— Става въпрос за парите, които спечели тази вечер от онзи човек, Пот май му беше името — продължи той. Херцогът предпазливо изсумтя. — Говорих с него, той е силно разстроен от случката.
Херцогът повторно изсумтя, този път с упрек, и на лорд Икнъм му се стори, че откъм банята откликна странно ехо. Отдаде го на някаква шега на акустиката.
— Да, много е разстроен. Оказва се, че в известен смисъл парите, с които е играл, не са били негови.
— Брей! — Херцогът се заинтригува. — Как така? Да не е ограбил някого?
— Не, не, няма такова нещо. Той е мъж с неопетнена честност. Но това била сумата, която спестил за зестра на дъщеря си. А сега я няма.
— И какво очакваш да направя аз?
— Не би ли се съгласил да му я върнеш?
— Да му я върна?
— Би бил един прекрасен, щедър, трогателен жест.
— Би бил един шантав, откачен жест — поправи го разпалено херцогът. — Да ги върна, как не! Не бях чувал подобна глупост.
— Но той е много разстроен.
— Нека.
Лорд Икнъм започна да осъзнава, че планирайки да се обърне към човешките чувства на херцога е пропуснал да предвиди, че той може и да няма такива. Със замечтано изражение в очите графът извади хапчето от джоба си и замислено го стисна в длан.
— Ще бъде жалко, ако дъщеря му не успее да се омъжи — направи последен опит той.
— Защо? — учуди се събеседникът му, който беше заклет ерген.
— Сгодена е за един прекрасен млад поет.
— В такъв случай — отвърна херцогът и лицето му започна да добива нездрав теменужен оттенък (Дънстабълови трудно забравят) — толкоз по-добре за нея. Не ми говори за поети! Изметта на обществото.
— Значи няма да върнеш парите?
— Не.
— Помисли — настоя лорд Икнъм. — Те са тук, в тази стая, нали?
— Какво общо има това?
— Просто си помислих, че са ти подръка и ще трябва само да идеш до чекмеджето… или до гардероба…
Млъкна очаквателно. Херцогът запази хладната си сдържаност.
— Бих искал да преразгледаш решението си.
— Няма.
— Качеството милосърдие — продължи лорд Икнъм, решил да прибегне към изпитаните методи на Хорасовата пекинезовъдка — не се процежда…
— Какво не се процежда?
— Качеството милосърдие. Пада като топъл дъжд от небето над земята. И е дважди благословено…
— Как разбираш това?
— Благословен е тоз, що дава, и тоз, що получава — мина на Библията лорд Икнъм.
— Ама че глупост — отсече херцогът. — Май си превъртял. А трябва и да си тръгваш. Очаквам секретарят ми да дойде всеки момент за важно съвещание. Не си ли го виждал някъде наоколо?
— Разменихме няколко думи преди вечеря, но след това не съм го виждал. Вероятно се забавлява някъде.
— Ще го позабавлявам аз, като го видя.
— Несъмнено не е могъл да се откъсне от сладостите на таблата или билярда. Младост!
— Ще му дам аз една младост.
— А, това трябва да е той.
— Ъ?
— Някой почука.
— Нищо не чух.
Херцогът отиде до врата и я отвори. Лорд Икнъм протегна ръка към чашата с бренди и разтвори длан. Херцогът се върна.
— Няма никой.
— Значи ми се е счуло. Е, щом настояваш да си тръгна, ще те оставя. Като не си склонен да направиш красивия жест, който ти предложих, нямам какво повече да кажа. Лека вечер, драги приятелю — рече лорд Икнъм и се оттегли.
Може би минута след като си отиде, в коридора се появи господин Пот. От всички обитатели на замъка Бландингс, които по време на вечерята се бяха отдали на размисъл, а те бяха не един и двама, господин Пот може би беше най-задълбоченият. А резултатът на мислите му го изпрати право в стаята на херцога. Надяваше се да успее да го убеди да разиграят една-две ръце от играта, наречена Плъзгавия Джо.
Тазвечерната катастрофа бе оставила господин Пот не само без джобни, но и изпълнен с най-остри подозрения. Не можеше да си обясни как бе станало чудото, но колкото повече обмисляше триумфа на херцога, толкова повече се убеждаваше, че е бил измамен и поруган. Един честен мъж, разсъждаваше той, не би могъл да го бие на Персийски монарси и сега се обвиняваше, че е избрал игра, на която беше възможно един очевидно безскрупулен опонент да го надвие. Плъзгавия Джо не оставяше подобна възможност. Годините натрупан опит го бяха научили, че няма начин да не си раздаде непобедими карти.
Тъкмо се канеше да завие към Градинския апартамент с надежда за най-доброто, когато насреща му се зададе херцогът, засилил се с пълна скорост, и се блъсна в него.
Няколко секунди след като лорд Икнъм си отиде, херцог Дънстабъл остана на мястото си, ядно начумерен. След това стана. Колкото и отблъскващо и дори унизително да му се струваше тичането подир секретари, нямаше друг избор освен да организира потеря за изчезналия Бакстър. Забърза навън и първото нещо, което усети, бе сблъсъкът с някакъв отвратителник.