Тогава забеляза, че в края на краищата не е някакъв отвратителник, а е оня още по-отявлен отвратителник със зестрата на дъщеря си, към когото след изслушване на забележките на лорд Икнъм бе развил жива неприязън. Не обичаше хората, а хората, които най-малко обичаше, бяха опитващите се да измъкнат пари от джоба му.
— Га! — рече той и се отдръпна.
Господин Пот радушно се усмихна. Усмивката беше символична, защото трябваше да я сглобява набързо, но я отправи към херцога такава, каквато се получи.
— Здравейте, ваша светлост — поздрави той.
— Върви по дяволите — отсече херцогът и приключил по този начин размяната на взаимни любезности, отпраши и изчезна от хоризонта.
В същия миг в главата на господин Пот се зароди идея, която разцъфна като майска роза и зачерви челото му.
До този момент единственото му желание беше да си възвърне загубените си пари с помощта на Плъзгавия Джо. Но сега прозря, че има по-прост и неусложнен начин да стигне до щастливия завършек. Някъде в стаята на херцога имаше триста лири, които морално му принадлежаха, а стаята на херцога в момента беше празна. Да отиде и да се самообслужи, беше въпрос на избягване на досадни подробности.
Макар и доста пълен, господин Пот можеше да се движи и пъргаво, когато случаят налагаше. Понесе се по коридора като гумена топка. Едва когато стигна до целта си, разбра, че бързането е било излишно. Херцогът може и да беше погълнат от нещо, но не чак дотам, че да не заключи вратата.
Това положение би объркало много хора и за миг сащиса и господин Пот. Но вродената му изобретателност се включи веднага на пълни обороти и му подсказа, че вратата не е единственият достъп до херцогските покои. Имаше френски прозорци и не беше изключено в такава топла вечер херцогът да ги е оставил отворени. След кратък спринт достигна моравата и порозовял и запъхтян откри, че случаят не е такъв.
Този път господин Пот прие поражението. Познаваше в Лондон хора, които бързо биха се справили с тези прозорци. Биха извадили парче прегъната тел и биха ги отворили като консервена кутия, като през цялото време тихичко щяха да се подсмиват. Но той не беше надарен в тази област. Изпълнен със съжаление, но примирен, изпълнен с чувства, наподобяващи онези на Мойсей, когато се любувал на Обетованата земя от планината Писга, той долепи око до стъклото и надникна вътре. Видя милата добра стая на един нос разстояние, но от практическа гледна точка би могъл да е и на сто километра от нея. След малко видя, че вратата се отваря и влиза херцогът.
Тъкмо се извърна с въздишка, когато отнякъде близо до него глас в нощта се отдаде на нескопосано изпълнение на „Красивите брегове на езерото Ломънд“. Припевът едва разтревожи покоя на птичките, свили гнезда по дърветата, когато френските прозорци се отвориха с гръм и трясък, херцог Дънстабъл се изстреля като ракета и хукна през моравата с крясъци „Хей!“ на уста. За господин Пот това беше само песен, но за херцога очевидно носеше някакво по-дълбоко послание.
А случаят беше точно такъв. Интерпретацията, която направи на внезапния изблик на мелодията, беше, че наоколо се шляе Бакстър, който се мъчи по този начин да привлече вниманието на работодателя си. Защо Бакстър би пял под прозорците му, вместо да влезе направо в стаята, беше загадка, която в момента не се нае да разреши. Сметна, че вероятно има някаква уважителна причина за поведение, което на пръв поглед изглеждаше ексцентрично. Възможно е, реши той, да са възникнали усложнения, които му налагат да се свърже с генералния щаб по този заобиколен и енигматичен начин. Като дете беше чел как хора в подобни обстоятелства бяха имитирали бухането на бухал.
— Хей! — извика той, като се постара да съчетае противоречието на крясъка с предпазлив полушепот. — Насам! Ей! Хей! По дяволите, къде си?
Но усилията му да установи контакт с певеца доведоха до странен резултат. Когато „Красивите брегове“ бликнаха отново, гласът струеше от другия край на моравата. С потиснато проклятие херцогът препусна нататък, а господин Пот, винаги умеещ да се възползва от сгодния случай, се вмъкна през френските прозорци.
Едва го стори, когато чу наближаващи стъпки. Някой се задаваше по тревата, и то с такава скорост, че не биваше да губи време, ако държеше да избегне неловката среща. С огромно присъствие на духа той се шмугна в банята. Едва затвори врата и в покоите на херцога нахълта лорд Икнъм.