Лорд Икнъм изпитваше огромно задоволство. Артистичното изпълнение на племенника му го бе омаяло. Не беше предполагал, че момчето ще изпълни заръката така бравурно. В най-добрия случай се беше надявал на треперливо грачене и този вокален водопад, кръстоска между хрътка, попаднала на следа, и шотландец, празнуващ Нова година, беше колкото неочакван, толкова и радостен. Във вокализмите на Понго може и да имаше технически несъвършенства, но те положително успяха да накарат херцога да излети от стаята като тапа на шампанско. Лорд Икнъм не помнеше да е виждал херцог да се движи по-скоропостижно.
Тъкмо се захвана с бързо и интензивно претърсване за зестрата, когато се вкамени. Иззад вратата на банята долетя смразяващ кръвта, остър, пронизителен писък на изпаднало в беда човешко същество. В следващия миг оттам изпълзя господин Пот и тръшна вратата след себе си.
— Горчица! — ахна лорд Икнъм, окончателно сащисан.
— Вря! — възкликна господин Пот и през целия си дълъг живот, белязан с това възклицание, не беше го произнасял по-прочувствено.
По природа Клод Пот беше сдържан мъж. Живееше в свят, където, ако покажеш чувствата си, губиш пари. Но имаше неща, които можеха да пробият бронята му и едно от тях бе откритието, че е затворен в тясно помещение с най-голямата свиня, която някога беше виждал.
В първия момент, когато нахълта в скривалището си, Императрицата беше само ухание в мрака. Господин Пот реши, че е много задушно и нищо повече. Но тогава към отпусната му ръка се притисна нещо хладно и влажно и истината го осени.
— Горчица! Приятелю!
— Грррхм! — отвърна господин Пот.
Тресеше се от глава до пети. Не беше лесно за стокилограмов мъж да трепти като трепетлика, но той се справи. В ума му бушуваше вихър, от който изникваше само една свързана мисъл — че иска да пийне нещо. Заля го непреодолимо желание за бързо възкресение и в миг осъзна, че вижда спасението, макар и в недостатъчно количество. Чашата с бренди на масата нямаше да е кой знае каква помощ. Това, от което се нуждаеше, беше кофа, пълна до ръба. Но поне щеше да е крачка във вярната посока.
— Горчица! Недей!
Предупредителният вик на лорд Икнъм дойде твърде късно. Смъртоносният поток бе минал през гърлото на господин Пот и още докато клатеше одобрително глава, той изтърва чашата на пода и я последва. Не би капитулирал по-безусловно дори двайсет свине да го бяха ухапали едновременно по най-нежните места.
Лорд Икнъм се наведе над тленните останки със съчувствен поглед и цъкане на езика. Знаеше, че не може да стори нищо. Само Времето, този велик лечител, можеше да превърне този Клод Пот в онзи Клод Пот от щастливите стари дни. Изправи се, като се чудеше как най-добре да се отърве от трупа, и в този момент чу зад гърба си глас.
— Виж-ти-виж-ти-виж-ти-виж-ти-виж-ти! — заяви той, а в тона му се долавяше безспорно неодобрение.
Верен на думата си, лорд Бошъм веднага след вечеря се беше заел с политиката си на душене по следите, точно както я беше описал на леля си Констанс преди вечеря. Сега стоеше на прага на френския прозорец с удобно насочена пушка.
— Брей-брей-брей-брей-брей-тъй-тъй, а? — добави той и зачака отговор.
Точно него лорд Икнъм не можа да му даде. С колкото и стоманени нерви да беше надарен, нямаше как да не се стресне. Неочакваната поява на Хорас Дейвънпорт по-рано вечерта го беше разтърсила. Не по-малко неочакваната поява на лорд Бошъм сега също го стори. Откри, че среща затруднения в говора и лорд Бошъм се видя принуден да продължи сам разговора.
— Проклет да съм! — занарежда той с този все тъй неодобрителен глас. — Хубава работа! Значи видяхте сметката и на клетия стар Пот, така ли? Дебела работа. Наемаме детективи срещу огромна сума и щом ги пуснем по следите ви, вие ги очиствате с приспивателно.
Спря да се пребори с чувствата си. Беше очевидно, че не може да разчита на себе си да каже всичко, което мислеше за тяхната банда. Очите му обиколиха стаята и светнаха, като се спряха на вратата на гардероба.
— Я влизайте вътре — нареди той, като го посочи с пушката. — В гардероба! Бързо и без приказки.
Дори лорд Икнъм да бе възнамерявал да оспори предложението, той изостави тази мисъл. Влезе в гардероба и ключът щракна зад гърба му.
Лорд Бошъм натисна звънеца. На вратата се появи внушителна фигура.
— А, Бийч.
— Да, милорд?
— Извикай група лакеи да качат господин Пот в стаята му.
— Много добре, милорд.
Икономът не изрази никакви чувства по повод трупа на пода на Градинския апартамент. Нито пък лакеите Чарлс и Хенри, които не след дълго осъществиха изнасянето. Замъкът Бландингс се гордееше с обучения си персонал. Господин Пот изчезна с краката напред като употребен гладиатор, изчистен от арената, а лорд Бошъм остана сам с мислите си.