— Но защо те е напъхал в гардероба?
— Тук вече ме хвана натясно. Джентълменът не ми предостави възможност да го попитам.
— Нали не си среднощен мародер?
— Не съм. Цялата работа е твърде странна.
— Ще трябва да я разчепкаме до дъно. Ей, ти, върви да доведеш лорд Бошъм.
— Много добре, ваша светлост.
— Истината е — заяви херцогът, когато икономът напусна стаята подобно на достолепен галеон с надути платна, — че цялото семейство е смахнато, както вече ти казах. Току-що срещнах Емсуърт в градината. Държа се много особено. Нарече ме свинекрадлива напаст и ред други нелюбезни неща. Естествено, отчетох факта, че е луд за връзване, но утре си тръгвам и повече кракът ми няма да стъпи тук. Ще им липсвам, но не мога да им помогна. Бошъм стреля ли по теб?
— Не.
— Все пак стреля по някого.
— Да, чух престрелката.
— Този човек не бива да се ветрее на свобода. Ничий човешки живот не е в безопасност. А, ето го. Ей ти!
През вратата влизаше кратка процесия. Начело беше лейди Констанс. След нея вървеше високо хубаво момиче, в което лорд Икнъм без усилие разпозна племенницата си Валерия. Тилът се затваряше от лорд Бошъм. Лейди Констанс изглеждаше студена и сурова, Валерия Туисълтън — още по-студена и по-сурова. Лорд Бошъм беше просто объркан. Приличаше на баща си и на брат си Фреди по това, че не беше гигант на мисълта, а разказът, който току-що бе изслушал в гостната, не беше предназначен за консумация от страна на умствено недостатъчни. Момиче, твърдящо, че е госпожица Туисълтън, племенница на граф Икнъм, внезапно бе цъфнало изневиделица със странната история, че Натрапник „А“ се явява неин чичо, с което хвърли ума на лорд Бошъм, доколкото го имаше, в силен смут. Затова сега младият лорд гореше от нетърпение да си набави допълнителна светлина върху заплетеното положение.
— Защо, по дяволите… — Херцогът млъкна. Взираше се в гостенката на лейди Констанс, която поради втренчването си в лорд Бошъм не беше забелязал досега. — Ей! — рече той. — Откъде изскочихте?
— Аларик, това е госпожица Туисълтън.
— Разбира се, че е госпожица Туисълтън. Да не съм сляп!
— А! — обади се лорд Бошъм. — Значи е госпожица Туисълтън, така ли? Вие я идентифицирате?
— Разбира се, че я идентифицирам.
— Грешката е моя — заяви лорд Бошъм. — Мислех си да не би да е Натрапник „Г“.
— Джордж, ти си пълен идиот!
— Да, лельо Кони.
— Бошъм, ти си глупаво магаре!
— Да, херцоже.
— Глупак!
— Да, госпожице Туисълтън. Просто случайно ми хрумна, че госпожица Туисълтън може да не е госпожица Туисълтън и макар да твърди, че е госпожица Туисълтън, да не е госпожица Туисълтън, а само да се прави на госпожица Туисълтън, за да измъкне Натрапник „А“ от тинята. Но, разбира се, щом всички се обединявате около факта, че госпожица Туисълтън наистина е госпожица Туисълтън, теорията ми отива на кино. Извинете ме, госпожице Туисълтън.
— Джордж, ще спреш ли да бръщолевиш?
— Да, лельо Кони. Просто споменах каква внезапна мисъл мина през главата ми.
Сега, когато въпросът за идентичността на госпожица Туисълтън се изясни — госпожица Туисълтън се оказа госпожица Туисълтън, а не псевдогоспожица Туисълтън, херцогът се върна към тревогите, които беше започнал да излива преди минута.
— А сега, ти, дебелоглави Бошъм, може би ще обясниш защо завираш гостите на баща си по гардеробите. Не разбираш ли, че тоя тип можеше да ми намачка пролетните костюми и да умре от задушаване?
Намеси се лейди Констанс.
— Дойдохме да пуснем лорд Икнъм.
— Кого да пуснете?
— Лорд Икнъм.
— Какъв лорд Икнъм?
— Това е лорд Икнъм.
— Да — потвърди лорд Икнъм. — Аз съм лорд Икнъм. А това — продължи той, като хвърли мил поглед към ледената Валерия — е моята любима племенница.
— Единствена племенница.
— Може би затова си ми любимка — поясни лорд Икнъм.
Херцогът стигна до почти Бошъмово състояние на душевен смут.
— Нищо не разбирам. Ако ти си Икнъм, защо не каза, че си Икнъм? Защо каза, че си Глосъп?
— Точно така — намеси се лейди Констанс. — И аз чакам лорд Икнъм да обясни…
— Аз също — обади се Бошъм.
— … крайно странното си поведение.
— Странно е точната дума — съгласи се Бошъм. — Всъщност поведението му е странно открай време. Крайно странно. Като начало той ме измами още в Лондон.
— Само да видя дали номерът наистина минава, драги ми приятелю — обясни лорд Икнъм. — Прост научен експеримент. Между другото, изпратих портфейла ти вкъщи по пощата. Ще го намериш да те чака там.
— О, нима? — възкликна лорд Бошъм поомекнал. — Радвам се да го чуя. Много държа на този портфейл.