— Прекрасен е.
— Нали? Жена ми ми го подари за рождения ден.
— Така ли? И как е жена ти?
— О, благодаря, добре е.
— Който си намира жена, намира благина.
— Ще й предам. Много мило. Ваша мисъл ли е?
— Това е една от поговорките на Соломон.
— О? Е, все пак ще й я предам. Ще й хареса.
Лейди Констанс с усилие успяваше да запази патрицианското си спокойствие.
— Остави сега жена си настрана, Джордж. Всички сме много привързани към Сисили, но точно сега не ни е до нея.
— Не, не, разбира се. Не знам как се отплеснахме на тази тема. И все пак преди да я приключим, бих искал да спомена, че тя е най-милата женичка на света. Добре, лельо Кони, давай. Имаш думата.
От поведението на лейди Констанс струеше мраз.
— Наистина ли свърши?
— Ами да.
— Сигурен ли си?
— Ами да.
— Тогава ще замоля лорд Икнъм да ми обясни защо дойде в замъка Бландингс предрешен като сър Родерик Глосъп.
— Да, нека видим диаграмата.
— Млък, Джордж.
— Добре, лельо Кони.
Лорд Икнъм се позамисли.
— Ами — започна той — това е дълга история.
Погледът на Валерия Туисълтън, който срещна очите на чичото, беше твърд и недружелюбен.
— Твоите истории никога не могат да бъдат прекалено дълги — заговори тя с метална нотка в гласа. — А нощта е наша.
— И защо — запита лорд Бошъм — натръшка Бакстър и нашия детектив с приспивателно?
— Джордж, моля те!
— Да — с укор изрече лорд Икнъм, — няма да стигнем доникъде, ако непрекъснато се отклоняваме в маловажни неща. Както вече казах, историята е дълга, но щом сте сигурни, че няма да ви отегчи…
— В никакъв случай — отсече Валери. — Всички умираме от любопитство. Леля Джейн също много ще се заинтересува, като й кажа.
Лорд Икнъм се разтревожи.
— Мило дете, не бива да отронваш и думичка пред леля си, че си ме виждала тук.
— Тъй ли?
— В никакъв случай. Знам, че лейди Констанс ще се съгласи с мен, когато чуе какво имам да ви казвам.
— Тогава го кажете.
— Много добре. Обяснението е абсурдно просто. Дойдох в интерес на Емсуърт.
— Не ви разбирам.
— Ще се изясня.
— Все пак не ми е ясно — обади се лорд Бошъм, който бе потънал в размисъл със сключени вежди, — защо му е да дава приспивателно на…
— Джордж!
— Добре де.
Лорд Икнъм за момент изгледа неодобрително младежа.
— Емсуърт — възобнови повествованието си той — дойде при мен и ми разказа странна и романтична история…
— А сега — прекъсна го Валерия — ти я разказваш на нас.
— Мила моя! Оказва се, че той се е увлякъл по някаква млада жена… или особа… или лице…
— Какво!
Лорд Бошъм изглеждаше смаян.
— Ама, по дяволите, та той удари стотака!
— Баща ти е мой връстник.
— И мой — обади се херцогът.
— Бих го описал като мъж в разцвета на силите си.
— Точно така — съгласи се херцогът.
— Често твърдя, че животът започва на шейсет.
— Аз също — припя му херцогът. — Много често.
— Поне така — продължи лорд Икнъм — се чувства Емсуърт. Пролетната треска се носи по вените му и той решил, че у дъртия пръч още има живот. Не използвам израза „дърт пръч“ в преносен смисъл. Чувства огромно влечение към това момиче и ме предума да я доведа тук като своя дъщеря.
Лейди Констанс заряза и последните опити да поддържа патрицианско спокойствие. Нададе крясък, който, ако бе изникнал от по-неаристократичен източник, би могъл да се нарече скимтене.
— Какво! Да не искате да кажете, че брат ми се е увлякъл по онова дете?
— Къде се е запознал с нея? — запита лорд Бошъм.
— Най-съкровеното му желание беше — продължи лорд Икнъм — да я нарече своя невеста.
— Къде се е запознал с нея? — настоя лорд Бошъм.
— Нерядко се случва мъже в разцвета на силите си да изживеят нещо, което може да се нарече циганско лято на чувствата, и когато това стане, обектът на любовта им обикновено е на твърде невръстни години.
— Това, което не мога да проумея — заяви лорд Бошъм, — е къде, за Бога, би могъл да се запознае с нея. Не знаех, че старият изобщо си подава носа от къщи.
Лорд Икнъм реши, че на тази линия на разпита трябва час по-скоро да се сложи край.
— Бих желал да не ме прекъсваш — рязко отсече той.
— Да, по дяволите — изръмжа херцогът, — млъкни най-сетне.
— Не разбираш ли, Джордж — изхлипа отчаяно лейди Констанс, — че всички сме обезумели от тревога и безпокойство, а ти непрекъснато прекъсваш разказа.
— Много досадно — отсъди лорд Икнъм.
Лорд Бошъм се намуси. Не беше свръхчувствителен, но този консенсус на враждебни чувства очевидно го нарани.
— Добре, щом човек не може да обели дума — тросна се той, — може би ще предпочетете да се оттегля.